В самото ядро на евангелието стои концепцията за жертвата. На библейски език думите, означаващи „жертва”, съдържат идеята за приближаване, за донасяне нещо на Бог. Основното значение на еврейската дума за принос или жертва означава действие на приближаване, на пристъпване, на донасяне нещо в Божието присъствие. Гръцкият еквивалент означава „подарък” и описва представянето на жертва.

Коренът на латинската дума за „жертва” е offere – което също означава „подарък”. А другата латинска дума за жертва се състои от две думи sacer (свято) и facere (правя) – т.е. описва превръщането на нещо обикновено в свято.

Тази седмица ще разгледаме част от жертвите, които вярващите принасят на Бог. Ще разберем, че Той винаги е изисквал принасяне на жертви; продължава да го прави и днес.

Разбира се, най-важна от всички е върховната Жертва, която Бог принася – самия Себе Си в лицето на Своя единороден Син Исус Христос.

Адам и Ева живеят в съвършен свят, в градина светилище, където Бог – техният Създател – общува с тях лице в лице. Грехът нанася непоправими разрушения на връзката им с Него. Той обаче вече е планирал как да възстанови нарушеното доверие и преди да е произнесъл каквато и да е присъда над тях, им дава надежда за спасение (Битие 3:15).

„Адам и Ева стояха пред своя Бог като престъпници, очаквайки присъдата, която престъплението им заслужаваше. Но преди да чуят за бодилите и тръните, за скръбта и страданията, които щяха да станат тяхна съдба; за пръстта, в която щяха да се върнат, те чуха думи, които им вдъхнаха надежда. Макар че трябваше да страдат (...) те можеха да гледат напред към окончателната победа” (Е. Уайт, Да Го опозная).

Непосредствено след съдебната си реч Господ им направи дрехи от кожи, за да покрие голотата и срама им – така им показа истинската основа на победата. Въпреки че не е споменато изрично, логично е да предположим, че за тази цел е трябвало да умре невинно животно и това би могло да бъде счетено за вид жертва (Битие 3:21).

Защитните дрехи на Бог за виновните се превръщат в символичен акт. Така както жертвите в светилището в пустинята са гаранция за особената връзка на Бог с Неговия народ, така и дрехите в Едем са гаранция за неизменната Му добронамереност към провинилите се човешки същества.

Така още от първите дни на човешката история жертвите ни учат, че грешните хора могат да възстановят единството си с Бог, но само чрез смъртта на Исус – Първообраза на тези жертви.

В Стария Завет вярващите принасят жертви по различен повод и при различни обстоятелства в живота си. Предметите, които „принасят”, също са различни – чисти животни, зърно, напитки и други неща. Животинските жертви са най-древният елемент от светилищните служби, които заедно със службата на свещениците, съставлява ядрото на религията на Израел. Религиозен живот без жертви е немислим.

Бог постановява жертвената система, за да могат вярващите да влизат в близко общение с Него. Затова жертви могат да се принасят по всякакъв повод – в знак на благодарност, като израз на радост и ликуване, като дар, като молба за опрощение, като израз на покаяние, като символ на посвещение или възвръщане.

Сред най-важните видове жертви са всеизгарянето (Левит 1 глава) и хлебният принос (Левит 2 глава), както и примирителните жертви (Левит 3 глава), приносът за грях (Левит 4 глава) и приносът за престъпление (Левит 5:14–6:7). Първите три са доброволни приноси, които имат за цел да напомнят на дарителя (и на нас), че в крайна сметка всичко, което сме, и което имаме, принадлежи на Бог. Всеизгарянето символизира пълното себепредаване на този, който го принася. Хлебният принос символизира посвещението на нашите материални притежания на Бог, било то зърно, животни или нещо друго. Примирителният принос е единствената жертва, от която приносителят получава известна част за лична употреба.

Останалите два вида жертви са задължителни. Те напомнят на народа, че всеки грях си има последствия, но тези последствия са „поправими”. Примирителният принос, често наричан още „принос за грях”, се принася след ритуално очистване или след като човекът е осъзнал своето морално омърсяване от греха.

Какво иска да постигне Бог с невероятното изпитание, на което подлага вярата на Авраам? Животът на патриарха с Него до този момент винаги е бил придружаван от небесни обещания – обещание за земя, за потомци, за благословения; обещание за син, обещание, че ще се грижи за Исмаил. Авраам винаги е принасял жертви, но винаги в контекста на някакво обещание. Тук обаче, в Битие, 22 глава, Авраам не получава никакво обещание. Точно обратното - заповядано му е да принесе в жертва живото обещание – своя син. Покорявайки се на Божията заповед, той показва, че Бог е по-важен за него от всичко друго.

„Бог заповядва на Авраам да заколи сина си, за да може да запечата в ума му реалността на евангелието, както и да изпита неговата вяра. Агонията, през която той преминава през мрачните дни на страшното изпитание, са необходими, за да може да разбере от личен опит нещо за величието на жертвата, дадена от безпределния Бог за изкуплението на човека. Никакво друго изпитание не би могло да причини на Авраам такова мъчение, както принасянето в жертва на неговия син. Бог предава Своя Син на мъчителна и позорна смърт” (Е. Уайт, Патриарси и пророци. Стр. 154).

По отношение на жертвата Авраам разбира два основни принципа – първо, никой освен самият Бог не може да принесе истинската Жертва, Която осигурява спасение. Господ е Този, Който трябва да го направи и Той го прави. Авраам увековечава този принцип, именувайки мястото „Йеова ире”, т.е. „Господ ще промисли”. Второ, истинската жертва е заместническа – такава, която спасява живота на Исаак. Овенът е принесен „вместо” него (Битие 22:13). Това животно, осигурено от Бог, символизира Божия Агнец, Исус Христос, върху Когото „Господ възложи беззаконието на всички ни” (Исая 53:6, 7; Деяния 8:32).

В текста, където наставлява израелтяните да не ядат никаква кръв, Бог дава интересно основание за тази забрана – в кръвта е животът и Той е направил жертвената кръв откуп за човешкия живот. Един живот, представен чрез кръвта, откупва друг живот. Принципът на заместничеството, който се вижда най-ясно на планината Мория, където Авраам пролива кръвта на овена вместо кръвта на своя син, има своите непоклатими корени в изискванията на Божия закон към древния Израел.

В Битие 22 глава Бог показва, че Той е Този, Който осигурява средството за изкупление; на еврейски в израза „Аз ви дадох” (Левит 17:11) „Аз” е подчертано. Ние не можем да предложим откуп за себе си. Бог дава откупа.

Концепцията е съвсем различна от тази в другите религии, използващи жертвоприношения. В Библията не човекът се приближава към Бог и Го умилостивява, а всъщност Бог е Този, Който осигурява средство човекът да дойде в святото Му присъствие. В лицето на Христос – Своя Син - Той лично осигурява кръвта на откупа.

Бог никога не е възнамерявал жертвените служби да се превърнат в заместител на сърдечното разположение. Напротив, предназначението им е да отворят сърцето на вярващия към Господа. Ако изгубим от поглед истината, че жертвите са външен израз на духовната връзка между Бог и нас и че само сочат към по-великата и истинската Жертва – Исус Христос – лесно можем да объркаме жертвения ритуал с някакъв „автомат за умилостивение”. Освен жертвите, Бог иска и нашите сърца да бъдат праведни пред Него (Псалм 51:16, 17). Израелевите пророци непрестанно обвиняват народа във фалшива набожност и го призовават „да върши праведното, да обича милост и да ходи смирено със своя Бог” (Михей 6:6–8; сравни с Исая 1:10-17).

След жертвената смърт на Христос вече няма нужда от животински жертвоприношения. Новият Завет заявява, че има нужда от друг вид жертва.

Терминологията на жертвената система е много подходяща за ранно-християнското разбиране относно това какво означава да се води живот, напълно посветен на Бог. Фактически дори когато говори за своето мъченичество, ап. Павел нарича себе си „възлияние” (Филипяни 2:17; 2Тимотей 4:6).

„Жива жертва” означава цялостната личност да е отдадена на Бог. Това включва както отдаване на тялото (Римляни 12:1), така и преобразяване на вътрешното естество (стих 2). Ние сме отделени за свята употреба („свети”) – за служене на Господа. Християнът ще предостави себе си изцяло на Бог „поради Божиите милости” (Римляни 12:1–11), където Христос е представен като наша Жертва, т.е. като средство за нашето спасение.

В този смисъл се появява призивът на ап.Павел християните да подражават на Христос. Истинското разбиране на Бога води до живот, посветен на Него, и до мотивирано от любов служене на другите. Да предадем на себе си и своите желания на Божията воля е единственият правилен отговор на Христовата безпределна жертва за нас.

И накрая, между нашето разбиране на духовните истини и доктрини, и служенето ни за другите трябва да има хармония. Всеки аспект от нашия живот трябва да бъде израз на искрено посвещение на Бога. Истинското поклонение никога не е само „вътрешно” и „духовно” - то трябва да включва и външни действия на несебелюбиво служене. В крайна сметка помислете какво е направил Господ за нас!

„Дори за ангелите беше трудно да вникнат в тайната на изкуплението – да проумеят, че Предводителят на небето, Божият Син, трябва да умре за виновния човек. Когато на Авраам бе дадена заповед да принесе в жертва сина си, интересът на всички небесни същества бе събуден. С огромна загриженост наблюдаваха те всяка стъпка към изпълнението на тази заповед. Когато на въпроса на Исаак „Къде е агнето за всеизгаряне” Авраам отговори: „Бог ще си промисли за агнето”. Когато ръката на бащата се издигна да заколи сина и овенът, изпратен от Бог, бе принесен на мястото на Исаак – тогава светлина огря тайната на изкуплението и дори ангелите разбраха по-ясно чудната промисъл на Бог за спасението на човека” (Е. Уайт, Патриарси и пророци. Стр. 155 – ориг.).

1. „Нашите нозе ще ходят в Неговите пътеки, нашите устни ще изговарят истини и ще проповядват евангелието, нашият език ще носи изцеление, нашите ръце ще привдигат падналите и ще изпълняват много обикновени дела като готвене и чистене, писане и кърпене; ще прегръщат самотните и необичаните; ушите ни ще слушат виковете на измъчените и очите ни ще гледат смирено и търпеливо към Бог” (Дж. Стот, Посланието към римляните. Стр. 322). Какво представлява „живата жертва” според този цитат? Защо, за да водим подобен живот, най-напред трябва да умрем за себе си?

2. Както разбрахме тази седмица, един от големите проблеми, с които хората се сблъскват, е възприемането на жертвената система като цел, а не като средство за постигане на целта – живот на пълно посвещение на Бога – посвещение, разкрито чрез мотивирано от любов служене на другите. Защо адвентистите от седмия ден (като получатели на толкова много светлина!) сме заплашени особено силно от опасността да се подхлъзнем в същата посока – да смятаме, например, че великите истини, които имаме, са сами по себе си целта, а не средството за постигане на тази цел?

3. Размишлявайте още малко над историята за Авраам и Исаак на хълма Мория. Тази история е много смущаваща; толкова смущаваща, щото някои смятат, че е предназначена именно да предизвика ужас и объркване. Защо според вас някой би настоявал, че тя е нарочно написана, за да предизвика подобни емоции у читателя?

Мойсей е на 8 години. Живее със семейството си в малката страна Армения, разположена между Турция, Грузия и Азербайджан.

Семейството се преместило да живее в малко село в Западна Армения. Мойсей не познавал никого там. Запознал се с Хайк – момче на неговата възраст. Двете момчета бързо се сприятелили. По цял ден играели заедно и карали велосипедите си.

Мойсей разбрал, че Хайк не познава Исус. Семейството му не ходело на църква. Затова започнал да се моли за своя приятел. Искал да покани Хайк на църква, но решил първо да му даде книга за Исус.

Хайк харесал книгата и започнал да я чете още преди Мойсей да си тръгне от дома му. Майката забелязала, че Хайк чете до късно през нощта и през целия следващ ден. В книгата имало много илюстрации, които задържали вниманието на Хайк.

По-късно, когато Хайк дошъл на гости, майката задала на момчетата няколко въпроса за историите от книгата и Хайк отговорил на всички. Той споменал, че разказва на майка си всичко прочетено и сега майка му и сестра му искат също да я прочетат.

След няколко дни Хайк попитал Мойсей: „Може ли да отида на църква с тебе?”

Мойсей бил изненадан и щастлив. „Разбира се, че може да дойдеш! – възкликнал той. – Аз мислех да те поканя.”

Хайк харесва църквата и иска да я посещава всяка събота. Децата в Армения нямат съботноучилищни уроци и затова учителят трябва да ги чете на руски и да ги разказва на децата на арменски.

Хайк е толкова доволен от това, което научава в църквата, че кани някои от приятелите си. Веднъж пет момчета и момичета отишли на църква с Хайк, но той смята да покани още деца.

Майсей поканил Хайк, а сега момчетата канят други. Църквата в Армения се разраства.