Днес ние сме много отдалечени от времето на ранната християнска църква – както в пространствено, така и в културно отношение. Затова нямаме почти никаква представа какво означава да си част от едно съвсем младо движение, когато повечето църкви се събират по домовете, а повечето вярващи са евреи, преследвани от собствените им сънародници. Посланието на Яков отваря един от най-ранните „прозорци” към еврейското християнство, преди то да потъне в мъглата на юдейско-християнските борби и преди претопяването на евреите в доминираната от езичници църква във втори век и след това.

За разлика от повечето послания, това не изглежда да е написано по повод някаква криза или спешна нужда на местна църква. По-скоро е адресирано до по-широк кръг от християнската общност (Яков 1:1).

Все пак, преди да се потопим в посланието, тази седмица ще се опитаме да разберем каквото можем за неговия автор. Част от въпросите, на които ще търсим отговор са: Кой е Яков? Какъв е неговият произход? Каква е връзката му с Исус Христос? Какъв пост заема в ранната църква?

Явно авторът на това послание трябва да е бил добре известен в църквата, тъй като не откриваме никаква специфична информация за неговата личност, освен споменатото в Яков 1:1: „Яков – слуга на Бога и на Господа Исуса Христа – до дванадесетте пръснати племена, поздрав”.

Така можем да изброим възможностите относно неговата идентичност много бързо. В Новия Завет името Яков носят четирима души – двама от дванадесетте ученици (Марк 3:17, 18); бащата на Юда (също един от дванадесетте, но не Юда Искариотски, Лука 6:16) и един от братята на Исус (Марк 6:3). От тези четиримата единствено братът на Исус живее достатъчно дълго и е с достатъчно авторитет в църквата, за да напише подобно послание. Затова вярваме, че тази новозаветна книга е написана именно от Яков, брата на Исус.

Като син на дърводелец (Матей 13:55) Яков вероятно разполага с повече възможности за образование от обикновените селяни. Неговото послание се нарежда сред най-добрите образци от гръкоезичната литература на Новия Завет. Богатият му речник, реторичен усет и познаването на Стария Завет са надминати единствено от Посланието към евреите. Неговото име се появява най-отгоре в списъка с братята на Исус Христос, затова считаме, че вероятно е най-големият. От друга страна, фактът, че Исус поверява майка Си на грижите на любимия ученик Йоан (Йоан 19:26, 27), подсказва, че братята Му не са деца на Мария, а на Йосиф от предишен брак.

„Фалшивата представа за делото на Месия и липсата на вяра в Божествеността Му карат братята Му да Го притискат да се представи публично пред народа на празника Шатроразпъване” (Е. Уайт, Копнежът на вековете. Глава „Последното пътуване от Галилея”, стр. 296. Изд. „Нов живот”).

След Своето възкресение Исус се явява на мнозина, включително на Петър и на „дванадесетте” (без Юда Искариотски). След това се явява на повече от петстотин души едновременно. Очевидно Яков не присъства на тази среща с петстотинте, но Исус Му се явява отделно и това явяване трябва да е много специално, тъй като е отбелязано изрично. Какво се случва по време на тяхната среща, Библията мълчи. Но все пак сигурно тя е оказала силно въздействие върху него, щом след това става верен последовател на Исус и влиятелен водач вцърквата.

Яков бързо става водеща фигура в ерусалимската църква. След чудното му избавление от затвора чрез намесата на ангел (44 г.сл.Хр.) Петър иска Яков да бъде уведомен за случилото се (Деяния 12:17). Пет години по-късно Яков председателства Ерусалимския събор и оповестява взетото на него решение. Когато изброява „стълбовете” в Ерусалим, Павел го споменава на първо място – преди Петър и Йоан (Галатяни 2:9). Няколко години след това събитие (58 г.сл.Хр.), когато Павел донася помощи от другите църкви за бедните в Ерусалим, делегатите от тях се изреждат да полагат даренията си в нозете на Яков (Е. Уайт, Истории от живота на Павел, стр. 208, 209 англ. изд.).

По всичко личи, че Яков се радва на висока почит десетилетия след смъртта на апостолите. Фактически за неговото благочестие и набожност се създават толкова легенди, че той остава в летописите като „Праведният Яков”. Така, макар да започва служенето си със силни съмнения по отношение на Исус, той го завършва като духовен великан на ранната църква.

За съжаление най-вероятно под влиянието на Лутер много християни не успяват да прозрат важната вест, която Посланието на Яков носи. Без да омаловажаваме приноса на Лутер за църквата в неговите дни, нека не забравяме, че „Реформацията не (...) приключва с него. Тя трябва да продължи до края на световната история”, тъй като реформаторите допускат „сериозни грешки” и много важни истини предстои да бъдат открити” (Е. Уайт, История на изкуплението. Глава „Препядствия за напредъка”, стр. 254. Изд. „Ел Уай”.).

Оттук се появява и нуждата от Голямото пробуждане на Джонатан Едуардс, Джордж Уитфийлд и братята Уесли, което поставя началото на методисткото движение и неговия акцент върху жизненоважната роля на светостта в християнския живот. Делото на реформата продължава с Второто голямо пробуждане, когато Бог въздига адвентистите от седмия ден, за да прогласят Тройната ангелска вест. Това разгласяване по целия свят достига своята кулминация в изпълненото с Духа свидетелство на един народ, който „пази Божиите заповеди и вярата в Исус” (Откровение 14:12).

Някой може да се изненада, но в своето кратко послание Яков споменава за вярването и вярата 19 пъти – повече, отколкото за делата и оправданието взети заедно! Фактически още в самото начало на първа глава се набляга върху важността на вярата, във връзка с изпитанията и търсенето на мъдрост (стихове 3,6). Това показва, че Яков не просто пише на вярващите, а очаква от тях вяра с точно определени качества. Както ще видим по-нататък, самият акт на вярването не е от голяма полза; истинската вяра носи определени видими характеристики. Тоест, истинската вяра се разкрива в живота и характера на вярващия.

Както вече казахме, Яков пише до вярващите. Най-напред делото на евангелието е съсредоточено в Ерусалим (Лука 24:47), но в резултат на преследването, което се засилва след убийството на дякон Стефан, вярващите се пръсват и семето на Евангелието се разсява по градовете и околностите на цялата Римска империя.

Според Деяния 11 глава Евангелието достига езичниците доста рано – най-напред в Антиохия; така че изразът „дванайсетте племена” вероятно се отнася до християните като цяло. Няма данни да са съществували различни църкви, разделени на етнически принцип. Ето защо Съветът в Ерусалим съвсем скоро трябва да взема решение дали вярващите езичници най-напред да станат евреи чрез обрязване (Деяния 15:1–6), за да станат след това и християни.

Разрешение, основано на Словото, запазва единството на църквата – Яков цитира пророчеството на Амос, че Израел ще бъде възстановен и крайното разширение ще обхване и езичниците (Деяния 15:16, 17) – постановление, базирано върху самия Моисеев закон за чужденците и пришълците (Левит 18, 19, 20 глави). Яков нарича своите читатели „дванайсетте племена”, за да им напомни тяхната идентичност – сънаследници на обещанието, дадено на Авраам. Петър има същото предвид, когато нарича християните „свят народ” (1Петрово 2:9, сравни с Изход 19:5, 6) и адресира посланията си до „пръснатите” (1Петрово 1:1). Гръцката дума и в двата текста е diaspora и обикновено се отнася до евреите, живеещи извън географските граници на Израел (виж Йоан 7:35).

Яков има възможност да наблюдава Исус още като дете, след това като младеж и пълнолетен. По-късно в даден момент той не само повярва в Него като Месия, но става и водач на християните в Ерусалим. И въпреки това нарича себе си не „брат”, а „слуга” (Яков 1:1) на Исус. Очевидно се е научил на смирение и небесна мъдрост. Не е странно, че те са толкова важни теми и в посланието му (виж Яков 1:9–11, 21; 3:13–18; 4:6–10).

Сходството, което съществува между Посланието на Яков и ученията на Исус (и особено Планинската проповед) е всеизвестно. „Всепроникващото влияние на Исус е в основата на цялото учение на Яков” (Дейвидс, П. Посланието на Яков, стр. 50).

Ако сравним Посланието на Яков с евангелията, ще видим, че то не е базирано на нито едно от тях. Яков по-скоро пише въз основа на интимното си лично познанство с ученията на Исус, Който винаги насърчава Своите слушатели да вярват и ги предизвиква да упражняват вяра.

Изучавайки това Послание през тримесечието, ще забележим същия подход. Яков не може да се съгласи с една слаба, безплодна, колеблива вяра. Както ще видим другата седмица, вярата е доминираща тема в първата част от книгата и Яков доказва, че това съдбоносно качество укрепва жизнената връзка с Христос.

„Неговите братя често изтъкват философията на фарисеите, протрита и овехтяла с времето, и си позволяват да смятат, че могат да поучават Него, Който знае всяка истина и проумява всички тайни. Те свободно осъждат това, което не разбират. Техните укори Го пронизват и душата Му се смущава. Те декларират, че вярват в Бога и смятат, че Го защитават, докато самият Бог е сред тях в плът, а те не Го познават.

Тези неща правят пътя Му трънлив. Неразбирането от страна на Неговото собствено семейство Му причинява такава болка, че за Него е облекчение да отиде там, където тях ги няма” (Е. Уайт, Копнежът на вековете. Глава „Кои са Мои братя”, стр. 193. Изд. „Нов живот”).

1. В основата си Посланието на Яков е наръчник по практически християнски живот. Много е вероятно то да е първата написана книга от Новия Завет (някъде между 44 и 49 г.сл.Хр.). С други думи, освен че е теологичен труд, то ни казва и как да имаме християнски живот. Защо да живеем съобразно с това, в което вярваме, е също толкова (ако не и повече!) важно, колкото и това, в какво вярваме? Или вярно е обратното? Например кое е по-добро – искрено освещаващ неделята християнин, който истински и сериозно почита първия ден от седмицата, или неискрен пазител на съботата, който „освещава” седмия ден, но изобщо не го взема насериозно?

2. Както разбрахме от урока в понеделник, Яков е брат на Исус Христос. С други думи, въпреки че е самият Бог – Творец на всичко създадено – Исус е и Човек, един от нас – дотам, че има братя. Каква удивителна истина! Какъв невероятен мост е хвърлен над огромната бездна между небето и падналия свят! Какво ни говори това за разстоянието, изминато от Бога, за да спаси грешния човек? По какъв начин човешкото естество на Исус ни помага да разберем как да победим греха? Как Бог ни уверява, че разбира реалността на нашите битки и трудности?

3. В урока за тази седмица беше споменато, че една от темите на Посланието на Яков е смирението. Защо то е толкова важно за християнския живот? С други думи, как би могъл някой в светлината на кръста и случилото се там да дръзне дори да си помисли, че може да се държи надменно, да важничи, особено що се отнася до духовните неща?

Като юноша заедно с приятелите ми се наслаждавахме на удоволствията на света. Ние се забавлявахме и пиехме, но това не ме удовлетворяваше. Търсех нещо значимо, но не знаех какво е то, нито как да го намеря.

Често, когато бяхме далеч от тълпата, разговорите ни се въртяха около религиозни теми. Понякога разговаряхме за съществуването на Бога. Едно от момчетата на име Феликс като че ли знаеше много за Бога. Не подозирах, че членовете на семейството му са адвентисти. Макар че не беше активен в църквата, възпитанието от детските му години имаше добро влияние над нас.

Понякога Феликс ни разказваше разни истории, за които твърдеше, че са от Библията. Никога не ги бях чувал и смятах, че са детски приказки. Той ми донесе Библия, за да прочета това, което бе отбелязал. Открих и пророчества, от които нищо не разбирах, и го попитах за тяхното значение. Той ми обясни, че няма да ги разбера, ако не се моля, преди да ги чуя. Засмях се, но той настоя. Опитах и чудото се случи.

Продължих да чета и научих, че телата ни са храм на Бога и че не трябва да ги оскверняваме с нечисти храни и навици. Казах на Феликс, че съм решил да спра да ходя на танци и забави и да престана да пуша, пия и дори да ям нечисти храни. Той се учуди, но се съгласи! Каза ми, че трябва да отида в Църквата на адвентистите от седмия ден. Дори ми предложи да ме придружи.

В съботната сутрин телефонът иззвъня. Феликс бе решил да отиде на работа вместо на църква, но бе ранен в катастрофа с мотоциклет. Побързах към болницата, но разбрах, че е преместен в друга болница. Наближаваше 9 ч. Помолих се на Бог да ми покаже какво да правя. Дали да отида в другата болница или да посетя църквата? Почувствах внушението, че трябва да отива на църква и се радвам, че го направих.

Започнах да посещавам богослуженията съвсем редовно. Когато бе изписан от болницата, Феликс дойде с мене на църква само веднъж. Той продължава да използва наркотици, да пуши и да пренебрегва Божиите закони.

По-малкият ми брат видя промяната, която Бог извършва в живота ми, и започна да ходи на църква заедно с мене. Останалите ми братя и сестри също започнаха да посещават църквата. След време всички се кръстиха. Родителите ми обаче не бяха съгласни.

Пасторът ме помоли да водя семинар в малка група. Нямах място, затова се помолих и получих внушението да попитам родителите ми дали биха се съгласили да провеждам събранията в техния дом. За моя изненада, те се съгласиха и ми позволиха да използвам предната им веранда. Когато хората от групата започнаха да пеят, забелязах, че майка ми пристъпи по-близо до прозореца. Тя дойде при нас и седна. На следващата вечер баща ми се присъедини към нас.

Когато евангелизационните събрания започнаха, родителите ми присъстваха на всички беседи и решиха да се кръстят. Като знаех за какъв ме мислеха, когато започнах да ходя на църква, аз изведнъж осъзнах, че само за четири години цялото ми семейство се е съединило в адвентната църква. Сега всички сме активно включени в църковната дейност и аз с удоволствие работя като евангелизатор мирянин.