Уилям Нибло, по-известен като „Великия Блондин”, се прочул с това, че преминавал над Ниагарския водопад по опънато въже. През септември 1860 година Уелският принц наблюдавал как Блондин минава над водопада с човек на гърба. След като преминал успешно, Блондин се обърнал към британския принц и му предложил да пренесе и него. Но макар принцът да бил чувал за невероятните му умения, макар да го бил видял току-що с очите си, все още не бил готов да положи живота си в неговите ръце.

Разбира се, изводът е, че когато става въпрос за връзката ни с Бога, да чуеш и видиш не е достатъчно. Може да сме интелектуално убедени в Неговото съществуване, в евангелската истина, във Второто пришествие. Може дори лично да сме се уверили в реалността на Неговата любов и грижа. Но въпреки това – въпреки всички тези неща – да не сме истински готови да Му предадем себе си напълно – действие, което ще се разкрие чрез нашите дела. Точно затова Яков подчертава колко важно е да бъдем изпълнители, а не само слушатели на Словото.

Тази седмица ще разгледаме именно това – какво означава за спасените по благодат да бъдат изпълнители на Словото.

Веднъж някой направил следното изявление по адрес на врага си: „Аз го виждам всеки ден... докато се бръсна”. Яков се опитва да ни накара да осъзнаем точно това – нашият най-голям враг сме самите ние. Спасението започва, когато се видим кои сме всъщност, а не кои си въобразяваме, че сме.

Няма нищо лошо в това да изглеждаш по възможно най-добрия начин, но някои хора изразходват наистина огромни ресурси от време и пари, за да подобрят външния си вид. За нас е важно обаче да сме сигурни, че не се самозаблуждаваме. Яков казва, че трябва да придобием по-вярна представа за себе си, независимо колко не харесваме това, което виждаме.

Богатият младеж смята, че винаги е спазвал заповедите. Внезапно към него се отправя предизвикателството да започне да упражнява друг вид послушание – каквото никога не е очаквал, което отива много по-дълбоко от обикновеното външно съобразяване с правила и указания. (Виж Римляни 7:7).

Подобно на него, Петър също има доста погрешна представа за себе си. Той самонадеяно предрича, че дори всички да се препънат и да паднат, той ще остане верен – дори да му коства живота. А в същото време изобщо не осъзнава колко здраво грехът го е стиснал в прегръдките си. И двамата мамят себе си по отношение на своето духовно състояние. Само че Петър в крайна сметка се обръща. А доколкото ни е известно, богатият младеж – не.

Яков съчетава „бъдете” с „изпълнявайте”. Не ги отделя едно от друго, нито счита едното за по-важно от другото. Това са двете страни на една монета, нещо неделимо. Трябва да бъдем „изпълнители”. Нещо повече, гръцката дума, употребена тук за „бъдете”, описва продължителен начин на живот в послушание – нещо, което се очаква от нас сега, а не в някакво неопределено бъдеще.

Идеята е, че трябва да станем нови хора в Господа и в резултат на това, което сме станали, да вършим всичко, което Той иска от нас – нещо съвсем различно от простото следване на някакви правила (точно тук е проблемът на богатия младеж, за когото споменхме вчера).

„Обичайте неприятелите си”, „Дай на всеки, който ти поиска”, „Бъдете милосърдни, както и Отец ваш е милосърден” (Лука 6:27, 30, 36). Звучи невъзможно, нали? И е точно така с наши собствени сили. Такава любов не извира естествено от грешното човешко същество. Затова Исус продължава с илюстрацията за двете дървета и за различния плод, който дават (Лука 6:43–45).

По подобен начин в Галатяни 5 глава Павел противопоставя делата на плътта (Галатяни 5:19–21) спрямо плода на Духа (Галатяни 5:22, 23). Сякаш колкото повече внимаваме какво правим, толкова по-лоши ставаме. Но когато бъдем водени от Духа, резултатът е съвсем различен – плод на любов и послушание.

Наричайки Божия закон „съвършен” и „закон на свободата”, Яков сякаш е като ехо на псалмите (Псалм 19:7; 119:45). Забележете обаче, че в неговото послание Законът не може да спасява, нито да очиства. Само ни показва Божия идеал. Не може да ни направи способни да го изпълняваме – както не можем, докато гледаме някой феноменален атлет по телевизията, да започнем да бягаме като него. За да последваме идеала, имаме нужда от Христовата сила в живота си.

Дори апостол Павел се съгласява, че „не законослушателите са праведни пред Бога, но законоизпълнителите ще бъдат оправдани” (Римляни 2:13). Както казва той, можем да станем изпълнители единствено чрез делото на Духа, Който записва този Закон в сърцата ни. Едва когато започнем да му се покоряваме от сърце, тогава Законът става Закон на свободата.

Така че проблемът не е в Закона, а в нас. Забравяме кои сме всъщност – грешници с непрестанна нужда от Спасител. Вън от Христос имаме единствено осъждението на Закона. Но в Христос ставаме нови хора (2Коринтяни 5:17), освободени в Господа (Йоан 8:36), и Го чуваме как ни обяснява Своя Закон – „да се обичаме един-друг, както Той ни е възлюбил” (Йоан 15:12). Чрез Христос живеем в свободата на Божии синове и дъщери, спасени по благодат, които не искат да се подхлъзват обратно към осъждението и оковите като престъпници. В Христос не само греховете ни са простени, но имаме и нов живот – живот, в който можем да Му се отплатим с послушание спрямо Божия закон. Но не го правим, за да бъдем спасени, а защото сме свободни; а сме свободни, защото знаем, че вече сме спасени и Законът не ни осъжда.

Ако Исус, Яков и Павел наблягат на нещо, то е важността да бъдем „полезни” християни. Чрез любов към „тези най-скромните” (Матей 25:40), чрез отделяне на време за посещение на най-често презираните, чрез проявяване на гостоприемство – по всички тези практични и по много други начини – разкриваме любовта на Исус и ставаме канал, по който тя да тече през нас.

„Най-силният аргумент в полза на Евангелието е любящият, добросърдечният християнин” (Е. Уайт, По стъпките на Великия Лекар. Глава „Помощ във всекидневния живот”, стр. 388. Изд. „Нов живот”). Разбира се, по-нататък тя пояснява: „Да живееш такъв живот, да упражняваш такова влияние коства усилие на всяка крачка, коства саможертва и дисциплина” (пак там). Това не става нито естествено, нито автоматично. Ако нашата религия се състои само в декларации на вяра и слушане на проповеди, тя е до голяма степен безполезна.

В стихове 26, 27 Яков описва благочестието и благочестивите с дума, която означава „необичайна, изключителна набожност”. Подобно отношение има незабавни и видими последици и хората забелязват разликата.

Една очевидна промяна ще бъде нашият подбор на думите. Вместо да използваме невъздържани забележки с остър тон и жестове, ще ставаме все по-чувствителни към ефекта от своята комуникация върху другите. Ще „обуздаваме” езика си, така че да не ни „изпреварва” със страховитата сила на необязден кон.

Яков посочва сирачетата и вдовиците като хора, които най-много се нуждаят от нашата любов и грижа. От светска гледна точка не е разумно да насочваме ресурси към такива, които не могат по никакъв начин да се отплатят на обществото. Но от Божия гледна точка точно така трябва да се отнасяме към онези, които светът е отхвърлил. По това ще се разбере дали сме истински Христови последователи – ако даваме на онези, които не могат да ни върнат; ако каним на трапезата си такива, които не могат да ни поканят на своята; ако благославяме и се молим за онези, които се отнасят зле с нас (Лука 6:35; 14:12–14; Матей 5:44). Както казва апостол Павел, ние сме „създадени в Христос Исус за добри дела” (Ефесяни 2:10).

Някои хора, изглежда, смятат, че стига да могат да се махнат достатъчно далеч от света, ще избегнат повечето изкушения. В това има известна доза истина – трябва да се стараем, доколкото е възможно, да избягваме изкушенията (особено онези, на които ни е много трудно да устояваме). Но нашите проблеми и слабости имат способността да ни „следват по петите”, където и да отидем. Проблемът с греха не е толкова в това какво има там, вън (макар това да има значение до известна степен), колкото какво има тук, вътре в нашите сърца. Ето къде се води истинската битка и ние сме принудени да я водим, независимо къде живеем.

Има още един интересен феномен – разрешаването на едни проблеми прави неразрешените да изглеждат по-очебийни. Например, когато изчистим един ъгъл от стаята, зоните непосредствено до него започват да изглеждат още по-мръсни. Същото е и в духовния ни живот – „Колкото повече се приближаваме до Исус, толкова по-грешни изглеждаме в собствените си очи, тъй като зрението ни се прояснява и нашите несъвършенства се виждат в ясен контраст с Неговото съвършено естество” (Е. Уайт, Пътят към Христос. Глава „Как се познава Христивият последовател”, стр.66. Изд. „Нов живот”).

Нека не се опитваме да приписваме на Елън Уайт думи, които тя не казва. Никога не е казвала, че колкото повече се приближаваме до Исус, толкова по-грешни ставаме в действителност. По-нататък продължава: „Колкото повече усещането за нужда ни тласка към Него и към Божието Слово, толкова по-възвишен става Неговият характер в нашите очи и толкова по-пълно отразяваме Неговия образ” (пак там).

Истинската религия води човека до „глад и жажда” за по-дълбока опитност (Матей 5:6). Исус прекарва достатъчно време със Своя Небесен Отец, за да знае каква е Неговата воля. Но в същото време никога не се изолира от хората. Отива там, където са те. Неговата „храна” е да помага на нуждаещите се, да събаря бариерите на предразсъдъците и да споделя благата вест за вечния живот (Йоан 4:28–35).

Въпреки факта, че Исус и първите християни се хранят и живеят по доста по-различен начин от езическия свят около себе си, техните обичаи никога не им пречат да споделят своята вяра. Те ходят навсякъде, разпръсват Евангелието по цялата империя и то се вкоренява здраво дори в центрове на поквара и нечестие като Рим.

От книгата на Елън Уайт, „Пътят към Христос”, глава „Изпитът на ученичеството”, стр. 59–63.

„Законът е голямото „увеличително стъкло” на Бог. Човек трябва да сравнява своите думи, своя дух и действия с Божието Слово” (Коментари на Елън Уайт, АБК. Т.7, стр. 935 – англ. изд.).

„Вместо да освобождава човека от послушание, вярата и само вярата е тази, която ни прави участници в Христовата благодат и способни да проявяваме послушание.

Както Исус бе в човешко естество, така Бог е предвидил да бъдат и Неговите последователи. В Неговата сила трябва да водим живот на чистота и благородство, какъвто води Спасителят” (Е. Уайт, Нашият Баща се грижи, стр. 69 – англ. изд.).

1. Казва ни се, че ако отидем да живеем далеч от светските места, би било от голяма полза за нас. Защо обаче това не е окончателният отговор на проблема с греха и изкушенията? Колко далеч трябва да отидем, за да бъдем далеч от всякакъв вид изкушения? Кой е единственият отговор на този проблем, независимо къде живеем?

2. Полицията се опитвала да постави подслушвателни устройства в един офис, за който имало подозрения, че в него работят престъпници. Имало един-единствен проблем – мястото се охранявало от свирепи добермани. Полицаите започнали да хранят всяка нощ доберманите с хамбургери. Отначало просто хвърляли пет-шест през оградата. Не след дълго кучетата не само ядели хамбургерите от ръцете им, но и след това благодарно ги ближели. Преодолели по този начин „кучешкото препятствие”, полицаите успели да се промъкнат и да поставят устройствата. Каква е поуката за нас от тази история – колко бързо „сваляме гарда”, ако не внимаваме?

3. Помислете още малко над идеята да бъдем изпълнители на Словото, а не само да вярваме в него. Каква е разликата?

4. Как отговаряте на хора, които твърдят, че чрез Христовата благодат са свободни от Закона? Какво всъщност имат предвид най-често?

Меделин е голям град в сърцевината на Колумбия. Макар и да има репутацията на световна столица на наркотиците, той е известен с голямата си красота и с гражданите си, които са познати с трудолюбието и любовта си към ученето.

Адвентният университет в Колумбия (АУК) се намира в Меделин. Основан през 1937 г. като Индустриален колеж, той се превръща в Колумбийско-Венецуелски институт през 1950 г. и Адвентен университет в Колумбия през 1981 г. АУК предлага различни степени на образование.

От много години студентите работят в кварталите на Меделин, като търсят хора, които биха желали да научат нещо повече за Бога. Един от районите, който е печално известен с престъпност и бедност, се оказал особено труден, но след като похлопали на много врати, младите хора открили няколко души, които имали желание да изучават Библията.

Всяка събота студентите се срещали с хората и изучавали Библията заедно с тях. Само след няколко месеца някои от тях пожелали да бъдат кръстени. Каква радост изпитали младежите, когато видели плодовете на своя труд.

Често, след като посещавали вечерните събрания, студентите трябвало да ходят дълго време пеша, за да хванат автобус до училището. Ако било прекалено късно, те трябвало да извървяват пеша целия пък до училището. Улиците, които изглеждали безопасни през деня, били изпълнени с опасности през нощта.

Една вечер Мери и Росио отишли на вечерната служба. След събранието открили, че няма транспорт до училището. Налагало се да извървят голямо разстояние през опасни и недобре осветени уличи. Няколко души от църквата предложили да ги придружат и момичетата с благодарност се съгласили.

Докато вървели по улиците, те минавали покрай отворените врати на полутъмни кръчми. Виждали небръснати мъже да пият и да играят кръчмарски игри. Грубият им език и неприличните закачки карали Росио да потръпва от страх. Тя си спомнила за разкази за момичета на нейната възраст, които били нападани и убивани в тъмни улички подобни на тези, през които групата минавала.

Ускорили крачката с надеждата да избягат от звуците и миризмата на тази част от града. Почти не си говорили, докато крачели бързо в мрака. Минавали покрай мъже и жени, които стояли в сенките на високи сгради. Понякога единственият начин да разберат, че там се криел някой, била миризмата на цигари или алкохол.

Скоро стигнали улицата, където живеели спътниците им. Росио и Мери им благодарили и се опитали да се усмихнат с надеждата, че страхът им няма да проличи. Бързо продължили по своя път.

Продължението следва.