От Патмос Исус изпраща чрез Йоан писмо със седем вести до Своя народ. Въпреки че тези вести засягат първоначално църквите в Азия по времето на Йоан, те пророчески представят чрез символи състоянието на църквата през историята.

Паралелно сравнение на тези вести показва, че са изградени по една и съща шестстепенна структура. Всяка от тях започва с обръщение на Исус към конкретната църква по име. Втората част започва с фразата: „Това казва Този, Който...”. С нея Исус се представя пред всяка църква, използвайки описания и символи, намиращи се в глава 1. Тези описания на Христос са пригодени към конкретните нужди на всяка църква. Така Исус посочва способността Си да се справи с техните различни битки и проблеми. След това Той дава оценка на църквата и я съветва как да излезе от затрудненото положение. Накрая всяка вест завършва с апел за вслушване във вестите на Духа и с обещания за победителите.

Смирна е красив и богат град, но и център на задължителното поклонение пред императора. Отказът от съобразяването с това задължение може да доведе до загуба на законов статут, гонения и дори мъченическа смърт.

Вестта до църквата в Смирна пророчески се отнася до църквата в периода след апостолите, когато християните са яростно преследвани от Римската империя. „Десетте дни”, споменати в Откровение 2:10, препращат към десетте години на гонения, започнали при Диоклециан през 303 г. и продължили до 313 г., когато Константин Велики издава Миланския едикт, който гарантира на християните религиозна свобода.

Пергам е център на разнородни езически култове, включително култа към Асклепий, гръцкия бог на лечението, който бил наричан „Спасителят” и бил представян като змия. Хората се стичали отвсякъде към светилището на Асклепий, за да бъдат излекувани. Пергам играел водеща роля в насърчаване на култа към императора, който – както и в Смирна – бил задължителен. Нищо чудно, че според текста християните живеели в града, „където живее сатана“ и където се намира престолът му.

Християните в Пергам се сблъскат с изкушения и отвън, и отвътре в църквата. Въпреки че повечето от тях остават верни, някои, наречени „николаити“, настояват за компромис с езичеството, за да избегнат гоненията. Също като Валаам, който отпада от вярата и подмамва израилтяните да съгрешат против Бога по пътя към Обетованата земя (Числа 31:16), те считат за по-удобно и дори възнаграждаващо да изневерят на вярата си. Въпреки че Йерусалимският събор забранява „идоложертвено“ и „блудство“ (Деяния 15:29), доктрината на Валаам учи църковните членове да отхвърлят това решение. Единственото решение, което Исус може да предложи на Пергам, е: „Покай се“ (Откровение 2:16).

В сравнение с другите градове Тиатир не притежава политическа или културна значимост в древната история – поне доколкото ни е известно – и църквата е малко известна. За да имат бизнес или работа, хората в Римската империя трябва да принадлежат към занаятчийските гилдии. Тиатир е известен с особеното налагане на това изискване. Членовете на гилдиите трябва да посещават празниците на гилдията и да участват в храмови ритуали, често пъти включващи неморални дейности. Онези, които не се подчиняват, са изправени пред изключване от гилдиите и икономически санкции. За тогавашните християни това означава да направят избор между пълния компромис и пълното изключване заради евангелието.

Също като църквата в Пергам, църквата в Тиатир е тласкана към компромис с езическата среда. Името „Йезавел“ се отнася до съпругата на цар Ахав, въвела Израил в отстъпничество (3 Царе 16:31-33). Исус я описва като духовно пропаднала. Онези, които опорочават истината и възприемат „нечисти“ езически идеи и практики, извършват с нея духовно блудство.

Църквата в Тиатир символизира състоянието на християнството от 538 до 1565 г. Опасността за църквата не идва отвън, а отвътре. Преданието заема мястото на Библията, човешкото свещеничество и свещени реликви заместват свещеничеството на Христос, а на делата започва да се гледа като на средство за спасение. Тези, които не приемат покваряващите влияния, са гонени и дори убивани. В продължение на векове истинската църква намира убежище в пустинните райони (вж. Откровение 12:6,Откровение 12:13,14). Но Исус хвали църквата в Тиатир за вярата и любовта, за делата и служенето – като посочва Реформацията и началото на завръщането към Библията.

Сардис има славна история. Но към настъпването на римския период градът губи своя престиж. И макар че все още се наслаждава на богатство, неговата слава е вкоренена по-скоро в историята, отколкото в настоящата реалност. Древният град е бил построен на стръмен хълм и е бил почти непревземаем. Тъй като гражданите му са се чувствали толкова сигурни, градските стени били пазени небрежно.

Въпреки че Христос признава някои християни в Сардис за верни, повечето от тях са духовно мъртви. Църквата не е обвинена в явен грях или отстъпление (като тази в Пергам и Тиатир), а в духовна летаргия.

Вестта до църквата в Сардис пророчески се отнася до духовното състояние на протестантите в периода след Реформацията, приблизително от 1565 до 1740 г., когато църквата се срива до безжизнен формализъм и състояние на духовно самодоволство. Под въздействието на надигащата се вълна от рационализма и секуларизма фокусната точка на спасителната благодат на евангелието и посвещението на Христос избледнява и бива изместена от верски и сухи философски аргументи. В този период църквата, въпреки че изглежда жива, е духовно мъртва.

Писмото се отнася и до всяко поколение християни. Има християни, които винаги говорят със славни думи за миналата си вярност към Христос. За съжаление, същите нямат какво толкова да споделят за настоящата си опитност с Него. Тяхната изповед е формална, липсва истинската религия на сърцето и искреното посвещение на евангелието.

Шестата църква, към която се обръща Христос, е Филаделфия („братска любов“). Градът се намира на имперския търговски път и служи като порта, като „отворена врата“, към едно голямо плодородно плато. Разкопките показват, че това е бил център, в който хората са отивали за здраве и лечение. Разтърсвани от чести земетресения, жителите на града се преместват в околността, живеейки в скромни колиби.

Вестта към тази църква пророчески се отнася до голямото възраждане на протестантството по време на първото и второто пробуждане, състояли се във Великобритания и Щатите около 1740-1844 г. Предвид светлината, която има, Божият народ наистина се стреми да опази „Моето Слово“ (Откровение 3:8) по това време. Все повече се набляга върху покоряването на Божиите заповеди и осветения живот. „Отворената врата“ очевидно е пътят към небесното светилище, защото „храмът на моя Бог“ също е споменат (Откровение 3:12, ср. Откровение 4:1,2). Затварянето на една врата и отварянето на друга сочи към промяната, която предстои да се случи в първосвещеническото служене на Христос през 1844 г.

Големи пробуждания настъпват в църквите от двете страни на Атлантическия океан. През годините, предшестващи 1844 г., в много части на света е прогласена вестта за скорошното идване на Христос. Обещанието за написване на Божието име върху тези, които устояват, показва, че Божият характер ще бъде проявен в Неговия народ. Колкото е важна вестта, че Христос идва скоро, толкова е съществена и вестта, че Той обещава да подготви народа Си за това велико събитие, като прости греховете им и запише закона Си в сърцата им (вж. Филипяни 1:6; Евреи 10:16,17).

Последната църква, към която се обръща Исус, е разположена в Лаодикия – богат град, намиращ се на главния търговски път. Известен е с вълнената си производствена индустрия, банките (притежаващи несметно богатство от злато) и медицинската школа, произвеждаща мехлем за очи. Просперитетът изпълва гражданите му със самодоволство. Около 60 г.сл.Хр., когато земетресение разрушава града, те отказват предложената от Рим помощ, като твърдят, че разполагат с всичко необходимо, за да се справят сами. Тъй като на града му липсва вода, тя е доставяна чрез акведукт, идващ от горещите извори в Хиераполис. Тъй като изворът е далеч от Лаодикия, докато стигне до града, водата става хладка.

Исус не укорява християните в Лаодикия за сериозен грях, ерес или отстъпление. По-скоро техният проблем е самодоволство, водещо до духовна летаргия. Също като водата, достигаща до града, те не са нито освежаващо студени, нито горещи, а хладки. Твърдят, че са богати и нямат нужда от нищо, а са бедни, голи и слепи за духовното си състояние.

Църквата в Лаодикия символизира духовното състояние на Божията църква в края на историята на тази земя, както показват някои връзки с части от „Откровение“, отнасящи се до края на времето. Една такава връзка, посочена във вмъкнатото предупреждение на Исус от Откровение 16:15, се отнася до „белите дрехи“ на Христовата праведност, необходими на духовно голата Лаодикия (вж. Откровение 3:18).

Предупреждението да опазят дрехите си и да не ходят голи се появява сред препратката към духовната битка на Армагедон. На пръв поглед времето на предупреждението на Исус може да изглежда доста странно, защото вече не е възможно да се получат тези дрехи. В края на краищата благодатното време вече ще бъде приключило за всички. Но предупреждението за опазване на дрехите се появява във връзка с шестата язва и Армагедон, защото Исус иска да напомни на Лаодикия да бъде готова сега, преди този ужасен конфликт – преди да е станало твърде късно. Така Откровение 16:15 предупреждава лаодикийците, че ако не успеят да се вслушат в съвета на Исус и вместо това изберат да останат голи (Откровение 3:17,18), ще бъдат изгубени и посрамени при Неговото идване (вж. 1 Йоан 2:28-29,1 Йоан 3:1-3).

 Спасителят уверява лаодикийците, че ги обича. Той ги призовава да се покаят (Откровение 3:19). Приключва призива Си, като описва Себе Си като влюбения от Песен на песните 5:2-6, стоящ на вратата, хлопащ и молещ да бъде пуснат (Откровение 3:20). На всеки, който отвори вратата и Го пусне да влезе, е обещана интимна вечеря с Него и в крайна сметка – царуване на престола Му (вж. Откровение 20:4).

Седемте вести до църквите разкриват духовния упадък в седемте църкви. Църквата в Ефес все още е вярна, макар да е загубила първата си любов. Църквите в Смирна и Филаделфия до голяма степен са верни; Пергам и Тиатир правят все повече и повече компромиси, докато преобладаващото мнозинство напълно отстъпва от чистата вяра на апостолите. Църквата в Сардис се намира в много сериозно положение. Болшинството от тази църква не е в хармония с евангелието, докато Филаделфия представлява малцината верни. Църквата в Лаодикия е в такова състояние, че за нея не може да се каже нищо добро.

В заключението на всяка вест Исус дава обещания на онези, които приемат Неговите съвети. Все пак може да се отбележи, че заедно с очевидния духовен упадък на църквите виждаме пропорционално нарастване на дадените обещания. Ефес, на когото Исус дава първата вест, получава само едно обещание, а всяка църква, придържайки се към духовната тенденция на упадък, получава повече обещания от предишната. Най-накрая църквата в Лаодикия, въпреки че ѝ е дадено само едно обещание, получава най-голямото: да сподели престола на Исус (Откровение 3:21).

Въпроси за разискване:

1. Как това нарастване на обещанията заедно с духовния упадък в църквите отразява свидетелството, че където се умножи грехът, преумножи се благодатта (Римляни 5:20)? Помислете по този въпрос в светлината на твърдението, че „колкото и слаба и несъвършена да е, църквата е единственият обект на земята, който Христос е надарил с върховната Си грижа и внимание. Той я наблюдава грижливо и постоянно я укрепва чрез Своя Свят Дух“ (Уайт, Е. Избрани вести. Т. 2, гл. 52. „Побеждаващата църква“. Изд. „Ел Уай“, София, с. 434).

2. Често християните казват, че е трудно да бъдат християни в индустриални, търговски и големи градове. В процъфтяващите градове на Азия е имало християни, останали верни на евангелието и непоколебими във верността си към Бога сред натиска, упражняван над тях от езическата среда. Какво бихме могли да научим от този факт? Помислете за онези християни в Азия в светлината на молитвата на Исус от Йоан 17:15-19. Как концепцията да са в света, но не и от света, се отнася за християните днес, особено за живеещите в големите градове?

3. Как ние като адвентисти от седмия ден можем по-добре да се вслушаме в думите, отправени към нас в посланието към лаодикийците?

Веднъж адвентен литературен евангелизатор дойде до дома ни в Ботсуана.

Майка ми прояви интерес и си купи три книги от Елън Уайт: „Вести към младите“, „Животът на Исус“ и Библията с „Великата борба“. Започна да посещава адвентна църква и бе кръстена.

Това се случи, когато бях в осми клас и вече се стягах за гимназията.

Майка ми започна да се моли и да пости, тъй като искаше да се запиша в академията „Истърн гейт“ – адвентен пансион във Франсистаун на около два часа път с кола от дома ни в Махалапе. Баща ми обаче отказа. Заяви, че няма пари, за да плати за образованието ми.

Тя не загуби надежда и продължи да се моли. Аз се молех заедно с нея. Събуждаше ме всяка сутрин и двамата се молехме. Вечерта също се молехме.

Баща ми не промени решението си и аз се записах в девети клас в държавното училище в друг град. Там ученето беше трудно. Някои ученици се дрогираха и пиеха алкохол. Учителите въобще не се интересуваха дали си пишем домашните. Достатъчно беше, че родителите ни плащаха училищните такси.

След две години в това училище реших, че не мога повече. Попитах баща ми дали ще мога да се прехвърля в адвентното училище.

„Не“, отговори той съвсем категорично.

Същата нощ плачех и се молех. Помолих Бог да ми помоhне, тъй като наистина искам да уча в „Истърн гейт“. След това се обадих на майка ми и тя ми прочете думите от Пс. 30:5: „Вечер може да влезе плач да пренощува, а на сутринта иде радост.“

Този стих ми даде надежда.

След два месеца, когато лятната ваканция бе към края си, отново помолих баща ми да се запиша в адвентното училище.

„Добре“, отговори той.

Благодаря на Господа! От тази опитност научих, че Той винаги ни чува. Всичко се случва според Неговия план, стига да имаме вяра и да Му се покоряваме.

Сега съм на 16 години и това е последната ми година в училище. След като завърша, надявам се да се запиша да уча за лекар.

Цялото ми семейство, включително двамата ми по-големи братя и по-голямата ми сестра, се присъединаха към адвентната църква. Само баща ми остана. Моля ви, молете се за него, за всички нас и за училището.