След като един пастор изнесъл изобличителна проповед за гордостта, някаква жена, която присъствала на проповедта, го изчакала и му казала, че главата ѝ ще се пръсне и че би желала да изповяда голям грях. Пасторът я попитал какъв е този грях.

Тя отговорила: „Грехът на гордостта, защото преди няколко дни седях пред огледалото и се възхищавах на красотата си“.

„О – отвърнал пасторът – това не е бил грехът на гордостта – бил е грехът на въображението!“ (C. E. Macartney, compiled by Paul Lee Tan, p. 1100)

Откакто грехът се е зародил в сърцето на един могъщ ангел, гордостта не се съобразява с границите на реалността (нито при ангелите, нито при хората). Никъде проблемът не е толкова очевиден, както при тези, които подхранват духовна гордост – твърде жалка черта за същества, толкова покварени, че спасението им да се откупва чрез дела в тяхна полза от страна на едно непокварено същество.

Тази седмица, освен всичко друго, ще разгледаме произхода на гордостта и себевъзвеличаването – двата наистина първородни гряха.

Исая 13:1 посочва пророк Исая като автор на текста (ср. Исая 1:1; Исая 2:1); изглежда, че започва нов раздел от книгата. Глави 13-23 съдържат предсказания за съд над различни народи. Нека ги разгледаме.

Исая 10:5-34 вече е обявил съда против Асирия – най-голямата опасност по времето на пророка. Докато Исая 14:24-27 накратко повтаря намерението на Господ да съкруши Асирия, глави 13-23 се занимават главно с други заплахи, като Вавилон е най-важната сред тях.

Надарен с богато и древно културно, религиозно и политическо наследство, по-късно Вавилон се превръща в суперсила, която завладява и пленява Юда. Но от човешката гледна точка, по времето на Исая не би било толкова очевидно, че Вавилон ще представлява заплаха за Божия народ. По време на голяма част от служението на пророка Асирия доминира над Вавилон. От 728 г.пр.Хр., когато Теглат-Феласар III превзема града и бива провъзгласен за цар на Вавилон под престолното име Пулу (или Фул; вж. 4 Царе 15:19; 1 Летописи 5:26), асирийските царе на няколко пъти превземат Вавилон (710 г.пр.Хр., 702 г.пр.Хр., 689 г.пр.Хр. и 648 г.пр.Хр.). Но в крайна сметка той ще се превърне в най-голямата суперсила в региона – силата, която ще унищожи юдейското царство.

През 626 г.пр.Хр. халдеецът Набополасар възстановява славата на Вавилон, като се обявява за вавилонски цар и полага началото на неовавилонската династия, като участва (заедно с мидяните) в разгрома на Асирия. Неговият син, Навуходоносор II, е царят, който завладява Юда и отвежда народа в плен.

През 539 г.пр.Хр., когато персиецът Кир превзема Вавилон за Мидо-Персийската империя (вж. Даниил, 5 гл.), градът губи независимостта си завинаги. През 482 г.пр.Хр. Ксеркс I жестоко потушава въстанието на Вавилон срещу персийското управление. Той премахва статуята на главния бог Мардук и разрушава някои укрепления и храмове.

Александър Велики превзема Вавилон от персите през 331 г.пр.Хр. без бой. Въпреки краткотрайната си мечта да превърне Вавилон в своя източна столица, градът запада в продължение на няколко века. Към 198 г.сл.Хр. римлянинът Септимий Север намира Вавилон напълно запустял. И така, краят на великия град е в пустош и разруха. Днес някои иракски селяни живеят в района на това древно място, но не са възстановили града като такъв.

Участта на Вавилон, описана в Исая, 13 глава, освобождава потомците на Яков, потиснати от Вавилонската империя (Исая 14:1-3). Събитието, изпълнило това пророчество, е завладяването на Вавилон от Кир през 539 г.пр.Хр. Въпреки че не разрушава града, това е началото на края за Вавилон и той никога повече не представлява заплаха за Божия народ.

Исая, 13 глава по драматичен начин описва падането на Вавилон като божествена присъда. Воините, които превземат града, са Божии пратеници (Исая 13:2-5). Времето на съда е наречено „ден Господен“ (Исая 13:6,9) и Божият гняв е толкова разпален, че засяга звездите, слънцето, луната, небето и земята (Исая 13:10,13).

Сравнете Съдии, 5 глава, където песента на Девора и Варак описва Господа като излизащ с треперенето на земята и с дъжда от небето (Съдии 5:4). Съдии 5:20,21 представя природните стихии, включително звездите, като воюващи срещу чуждия потисник.

В отговор на падането на Вавилон (Исая, 13 гл.), което освобождава Божия народ (Исая 14:1-3), Исая 14:4-23 изрича една образна подигравка (вж. също Михей 2:4; Авакум 2:6) срещу вавилонския цар. Очевидно тя е поетична, а не предназначена да бъде разбирана буквално, тъй като описва мъртви царе, които поздравяват новия си колега в царството на смъртта (Исая 14:9,10), а там личинките и червеите са неговото легло (Исая 14:11). Това е просто драматичен подход Господ да каже на високомерния цар, че ще бъде снишен също като останалите горди монарси преди него – а не коментар за състоянието на мъртвите!

Вавилонските царе не страдат от липса на самочувствие (Даниил, 4 и 5 гл.). Но стремежът „да бъде като Всевишния“ (Исая 14:14) би бил прекален дори за най-надутото его. Въпреки че царете претендират за силна връзка с боговете, те им остават подвластни. Това по драматичен начин се изявява всяка година на петия ден от вавилонския новогодишен фестивал, когато царят е длъжен да премахне белезите на царската си власт, преди да се приближи до статуята на Мардук, за да може царуването му да бъде потвърдено отново. Идеята за заместване дори на някое по-маловажно божество би била разглеждана като налудничава и самоубийствена.

Също като Исая, 14 глава, Йезекиил, 28 глава отъждествява отправящата предизвикателства към небето арогантност с владетеля на някой град. Тук описанието не се ограничава до представянето на земен монарх, а Божията мишена попада в по-остър фокус – гордият властелин е в Райската градина, помазан, покриващ или пазител, херувим на святата Божия планина, съвършен от деня, когато е бил създаден, докато в него не се е намерил грях; прогонен е бил от Бога и в крайна сметка ще бъде унищожен с огън (Йезекиил 28:12-18). Приложени към което и да било човешко същество, специфичните термини на тази реторика са толкова символични, че биха били безсмислени. Но Откровение 12:7-9 разказва за едно могъщо същество, което е изхвърлено от небето с ангелите си: „сатана, който мами цялата вселена“ (Откровение 12:9), подмамил и Ева в Едем (Битие, 3 гл.).

Сатана има гордо въображение: „ти си казал: Аз съм бог, седя на Божието седалище сред моретата; а пък ти си човек, а не бог“ (Йезекиил 28:2). Смъртта му ще докаже, че той не е бог. За разлика от Христос, Сатана ще загине в пламъците на огненото езеро (Откровение 20:10), за да не буни никога повече вселената.

В Исая, 14 глава подигравката срещу Сатана, падналата „денница“ (в превода на крал Джеймс „Луцифер“), „сина на зората“ (Исая 14:12) се смесва в подигравка срещу вавилонския цар. Защо? Сравнете Откровение 12:1-9, където змеят, идентифициран като Сатана (Откровение 12:9), се опитва да унищожи детето веднага щом то се роди. В Откровение 12:5 детето ясно е посочено като Христос. Но цар Ирод се опитва да убие Исус още като невръстно бебе (Матей, 2 гл.). Змеят е както Сатана, така и силата на Рим, представена от Ирод, защото дяволът работи чрез човешки инструменти. По същия начин Сатана е силата зад вавилонския цар и княза на Тир.

Подобно на буквалния Вавилон, Рим и „Вавилон“ от „Откровение“ са горди, безскрупулни сили, които потискат Божия народ. Вижте по-специално Откровение 17:6, където се е „опил от кръвта на светиите“. Те се бунтуват срещу Бога – идея, заложена в самото име „Вавилон“. На вавилонски език името е bab ili, което означава: „портата на бога (боговете)“, т.е. свързано с мястото за достъп до божественото царство. Сравнете Битие, 11 глава, където хората изграждат Вавилонската кула (Вавилон), за да могат със собствените си сили да се издигнат до ниво на имунитет спрямо носенето на каквато и да било отговорност пред Бога.

Когато Яков се събужда от съня си, в който вижда стълба, свързваща небето и земята, той възкликва: „Това не е друго освен Божи дом, това е врата към небето“ (Битие 28:17). Забележете, че „Божият дом“ е „небесната порта“; това е начинът на достъп до божественото царство. Яков нарича мястото „Ветил“, което означава „дом Божи“.

„Небесната порта“ във Ветил и „портата на бога (боговете)” във Вавилон са противоположни начини за достъп до божественото царство. Якововата стълба произхожда от небето, разкрита е отгоре, от самия Бог. А Вавилон, със своите кули и храмове-зикурати, е построен от човеците на земята. Тези противоположни начини представляват противоположните подходи към спасението – божествено изпратената благодат срещу човешките дела. Цялата истинска религия се основава на скромния модел на Ветил: „Защото по благодат сте спасени чрез вяра“ (Ефесяни 2:8,9). Цялата фалшива „религия“, включително законничеството и „светският“ хуманизъм, се основава на гордия вавилонски модел. За контраста между двата подхода вижте притчата на Исус за фарисея и бирника (Лука 18:9-14).

След пророчествата срещу отделните народи в Исая, 13-23 глава, текстът от 24-27 глава описва кулминационното поражение на Божиите противници и избавлението на Неговия народ в глобален мащаб.

Както в Исая, 13-14 глава, аспектите на буквалния Вавилон се отнасят до по-късните сили, а „вавилонският цар“ представлява съюза между човешки владетели с хитрия ум, стоящ зад тях – самия Сатана. И така, вестта, че Вавилон е паднал (Исая 21:9), може да се повтори в по-късни времена (Откровение 14:8; Откровение 18:2), а Сатана най-накрая ще бъде унищожен след Второто пришествие на Христос (Откровение 20:10). Докато разрушаването на буквалния Вавилон е „денят Господен” на съд (Исая 13:6,9), вече предстои другият „велик и страшен ден Господен” (Йоил 2:31, Малахия 4:5, ср. със Софония 1:7).

По същия начин в Исая, 24 глава погледът на пророка преминава през събития, с които е запознат, до времето, когато „луната ще се смути и слънцето ще се засрами; защото ГОСПОД на Силите ще царува на Сионския хълм и в Йерусалим“ (Исая 24:23). Исая несъмнено смята, че видението се отнася за Йерусалим, който познава, но книгата „Откровение“ обяснява, че всъщност изпълнението му ще се осъществи в Новия Йерусалим (Откровение 21:2). „И градът нямаше нужда от слънце, нито от луна да го осветява, защото Божията слава го осветяваше и неговото светило е Агнецът“ (Откровение 21:23).

Вижте Исая 28:21, където Божието дело по унищожение е Неговото странно „дело” (нов ревизиран превод). Странно е за Него, защото Той не иска да го извърши, но въпреки това е негово дело или акт. Вярно е, че грехът носи семената на самоунищожението (Яков 1:15). Но тъй като Бог има върховната власт над живота и смъртта и Той определя времето, мястото и начина на окончателното унищожение (Откровение, 20 гл.), е безсмислено да спорим, че в крайна сметка Той ще сложи край на проклятието на греха по пасивен начин, като просто позволи на причината и следствието да поемат естествения си ход.

„Ще възникне въпросът: Как така? Дали получаваме спасение, ако изпълним определени условия? Ние никога не идваме при Христос според някакви условия. И когато отидем при Него, тогава какво е условието? Условието е чрез жива вяра да се хванем напълно и изцяло за достойнствата на кръвта на разпнатия и възкръснал Спасител. Когато постъпваме така, тогава вършим делата на правдата. Но когато Бог призовава грешника в нашия свят и го кани, Той не поставя условия; привлича чрез поканата на Христос и не му казва: „Сега трябва да извършиш своя дял, за да дойдеш при Бога“. Грешникът тръгва към Бога и когато се приближи и види Христос, издигнат на голготския кръст – нещо, което Бог отпечатва върху ума му – той се хваща за една любов, превишаваща всичко, което някога си е представял” (Уайт, Е. Публикувани ръкописи. Т. 6, стр. 32).

Обобщение: Исая вижда, че след Асирия, Вавилон ще завладее Юда. Но той също така вижда, че въпреки свръхчовешките владетели на тъмнината на този свят (Ефесяни 6:12), които работят чрез Божиите противници сред самите човеци, и се осмеляват да играят ролята на Бог, Господ решително ще надделее и ще донесе вечен мир на нашата бунтовна планета.

Валентина Шлий се изненадала, когато по-голямата й сестра, Галина, обявила, че те не спазват всичките десет заповеди. Това се случило в родния им град в Северен Казахстан.

Валентина отворила Библията си и започнала да чете заповедите. Спряла, когато стигнала до четвъртата.

„Помни съботния ден, за да го освещаваш – прочела тя в Изход 20:8-11. - Шест дни да работиш и да вършиш всичките си дела, а на седмия ден, който е събота на Господа твоя Бог, да не вършиш никаква работа, ни ти, ни синът ти, ни дъщеря ти, ни слугата ти, ни слугинята ти, нито добитъкът ти, нито чужденецът, който е отвътре вратите ти; защото в шест дни Господ направи небето и земята, морето и всичко що има в тях, а на седмия ден си почина; затова Господ благослови съботния ден и го освети.“

Заедно с Галина решили да намерят църква, която спазва седмия ден, събота. Но къде биха могли да търсят? „Нека направим така – казала Валентина. – Ако Библията наистина е Божие Слово, би трябвало да има църква, която следва всичките десет заповеди. Нека се молим за това.“

Двете сестри се молили три месеца. „Ако има църква, която спазва всички заповеди, молим Те, заведи ни при нея.“

Един ден Валентина изпитала силно желание да посети една своя роднина на име Нели. Обикновено си стояла вкъщи по цял ден заедно със своя двегодишен син. В къщата Нели и Валентина водили разговор, когато внезапно друга роднина, Олга, позвънила на вратата. С Олга не били много близки. Всъщност, Валентина била чула, че тя се е присъединила към някаква опасна секта, наричана Църква на адвентистите от седмия ден.

Олга не се поколебала да зададе въпроса: „Какво мислиш за Бога?“, обърнала се тя към Валентина.

Валентина пренебрегнала въпроса и на свой ред попитала: „Спазваш ли всичките заповеди? Спазваш ли седмия ден, събота?“

След няколко часа Валентина разказала на Галина, че Църквата на адвентистите от седмия ден спазва всички десет заповеди. Няколко месеца по-късно двете сестри били кръстени заедно.

„Чрез Святия Дух Бог ни доведе до църквата, която спазва всичките десет заповеди“, разказва Валентина.