Около седем века преди Христос поетът Омир пише „Одисея“ – историята за Одисей, великия воин, който след като плячкосал Троя в Троянската война, започнал десетгодишно пътуване, за да се върне в родната си Итака. Пътуването му отнело толкова много време, понеже преживял корабокрушения, бунтове, бури, чудовища и други препятствия, които му пречели да достигне целта си. Накрая, след като решили, че Одисей доволно е пострадал, боговете се съгласили да допуснат уморения пътник да се върне у дома при семейството си. Решили, че изпитанията му са били достатъчно изкупление за грешките му.

В известен смисъл и ние, също като Одисей, сме тръгнали на едно дълго пътешествие към дома. Решаващата разлика обаче е, че за разлика от него, ние не можем да „страдаме достатъчно“, за да си заплатим завръщането. Разстоянието между небето и земята е твърде огромно, за да сме в състояние сами да изкупим грешките си. Ако стигнем у дома, това ще бъде единствено по Божия благодат.

Старозаветният начин на спасение чрез Мойсеевия завет не е по-различен от новозаветния начин на спасение. Независимо дали в старозаветната, или в новозаветната част на Библията, при стария, или при новия завет, спасението става единствено чрез вяра. Ако беше чрез нещо друго, например дела, то щеше да бъде нещо, което някой ни дължи, което Създателят е длъжен да ни даде. Само хората, които не разбират колко сериозно нещо е грехът, биха могли да повярват, че Бог е длъжен да ни спаси. Точно обратното – ако въобще има някакво задължение, то е единствено дългът, който ние имаме към нарушения закон. Разбира се, не сме в състояние да изплатим този дълг. За щастие, Исус го е платил вместо нас.

„Когато мъжете и жените схванат по-цялостно величината на огромната жертва, дадена от Величието на небето – да умре вместо човека, тогава планът на спасението ще бъде възвеличен и мислите за Голгота ще събудят нежни, свещени и живи чувства в сърцето на християнина. В сърцата и от устните им ще звучи възхвала на Бога и на Агнето. Гордостта и самодоволството не могат да процъфтяват в сърцата, които не забравят сцените от Голгота. (…) Всичките богатства на света не са достатъчни да изкупят и една загиваща душа. Кой може да измери любовта на Христос към един изгубен свят, докато Той висеше на кръста, страдайки за греховете на виновните хора? Тази любов е неизмерима, безкрайна.

Христос показа, че любовта Му е по-силна от смъртта. Той осъществяваше спасението на човека. И въпреки че преживя най-ужасния сблъсък със силите на мрака, във всичко това Неговата любов ставаше все по-силна и по-силна. Той понесе Отец да скрие лицето Си от Него, докато се принуди да възкликне в огорчението Си: „Боже Мой, Боже Мой, защо си ме оставил?“. Неговата мишца донесе спасението. Цената беше платена, за да се изкупи човекът, когато в последната душевна битка изрече блажените думи, които сякаш отекнаха из цялото творение: „Свършено е“.

Сцените от Голгота изискват най-дълбоките ни чувства. Нормално е да бъдете въодушевени от тази тема. Христос – толкова съвършен, толкова невинен, трябва да понесе такава болезнена смърт, носейки тежестта на греховете на света – това нашите мисли и въображение никога не могат напълно да схванат. Дължината, широчината, височината, дълбочината на такава изумителна любов ние не можем да си представим. Размишленията за несравнимите дълбочини на любовта на Спасителя трябва да изпълват ума, да трогват и смекчават душата, да облагородяват и извисяват чувствата и напълно да преобразяват целия характер“ (Уайт, Е. Свидетелства към църквата. Т. 2. С.: Нов живот, 2012, с. 172, 173).

Когато апостолът говори за изкупителната кръв на Христос на кръста, „откупът“, или идеята за цената, която споменава, напомня за древния обичай робът да бъде освобождаван след заплащането на определена цена (често от роднина). За разлика от това, Христос ни изкупва от робството на греха и окончателната последица от него, която е смърт, но Той прави това със Своята „скъпоценна кръв“, чрез Своята заместническа и доброволна смърт на Голгота. Това е основата на всички завети – без нея заветът е безсилен, защото Бог не би могъл да изпълни своята част от договора, която е да даде дара на вечния живот на всички, които вярват.

Имаме това обещание за вечен живот, тъй като само Исус може да поправи пролома, заради който отначало сме изгубили вечния живот. Как така? Тъй като само правдата и безкрайната ценност на Твореца могат да заличат дълга, който имаме към нарушения закон – толкова дълбок е проломът, причинен от греха. Все пак колко важен щеше да е Божият вечен морален закон, ако някакво ограничено, временно и сътворено същество можеше да плати наказанието за престъпването му? Само Един, Който е равен на самия Бог, в Когото съществува невзет назаем, непроизлизащ от никого и вечен живот, би могъл да плати откупа, нужен за нашето освобождение от дълга ни към закона. Така се изпълняват всички заветни обещания. По този начин имаме обещанието за вечен живот, дори и сега. Ето как сме изкупени от греха и смъртта.

Този стих си остава едно от най-дълбоките свидетелства в цялото Писание. Той ни помага да установим съдбоносната истина на библейската религия – оправданието единствено чрез вяра – и прави това векове преди Павел да го запише в „Посланието към римляните“. Всичко е в полза на твърдението, че още от Едем и след това спасението винаги се е осъществявало по един и същ начин.

Непосредственият контекст на стиха ни помага да разберем колко велика е била вярата на Аврам, който е повярвал в Божието обещание за син въпреки всички физически доказателства, че това е невъзможно. Подобна вяра осъзнава пълната безпомощност на човека. Такава вяра изисква пълно себепредаване. Тя изисква пълно покорство на Господа и води до послушание. Ето каква е била вярата на Аврам и тя му е вменена „за правда“.

Въпреки че животът на Аврам е изпълнен с вяра и послушание, това не е живот на съвършена вяра и пълно послушание. Понякога той проявява слабости и в двете области. (Напомня ли ви това за някого, когото познавате?) И всичко води до решаващия извод, а той е: правдата, която ни спасява, е правдата, която ни се приписва, правдата, която ни е (ако използваме един измислен теологичен термин) вменена. Това означава, че ние сме обявени за праведни в Божиите очи въпреки нашите недостатъци. Тоест Небесният Бог ни възприема като праведни, въпреки че не сме такива. Това е направил Той за Аврам; именно това ще стори и за всички, които отидат при Него с „вярата на Авраам“ (Римляни 4:16).

Когато прегледаме отново Битие 15:6, виждаме как различните преводи предават еврейската дума hasab: „вмени“, „счете“, „приписа“ или „зачете“.

Същата дума се използва и в други стихове от Мойсеевите книги. Човек или някакъв обект „се смята“ или „приема“ за нещо, което всъщност не е. Например в Битие 31:15 Рахил и Лия потвърждават, че техният баща ги „сметна“ за чужденки, въпреки че те са негови дъщери. Десятъкът на левитите се „смята“ като жито от хармана, въпреки че очевидно той не е жито (Числа 18:27,30).

Преводът на крал Джеймс употребява думата вмени [imputed – англ.], за да предаде hasab. Ако определена жертва („мирен принос“) не се изяде до третия ден, нейната стойност се губи и няма да бъде „зачетена“ (Левит 7:18) в полза на приносителя. Левит 7:18 говори за ситуация, в която жертвата е „зачетена“ в полза на грешника (сравнете с Левит 17:1-4), който след това застава пред Бога праведен. Бог смята грешника за праведен, въпреки че човекът всъщност е неправеден.

Великата истина, истината да бъдем обявени за праведни не заради нещо, което сме в състояние да направим, а заради вярата ни в стореното от Христос за нас – това е същността на фразата „оправдание чрез вяра“. Обаче не нашата вяра ни прави праведни. По-скоро тя е средството, чрез което получаваме дара на правдата. По същество това е красотата, тайната и славата на християнството. Всичко, в което вярваме като християни, като последователи на Христос, се корени в тази удивителна идея. Чрез вяра сме счетени за праведни в Божиите очи. Всичко, което следва: послушание, освещение, святост, израстване в характер, любов – трябва да произтича от тази съдбоносна истина.

Разказва се за известния кардинал Белармино – великия католически апологет, който през целия си живот защитавал оправданието единствено чрез вменената правда. Когато бил на смъртен одър, му донесли кръстовете и заслугите на светците, за да му дадат увереност преди смъртта. Но Белармино казал: „Махнете ги. Мисля, че е по-сигурно да се доверя на заслугите на Христос“.

Когато наближат края на дните си, много хора се връщат назад към спомените си и виждат колко суетни, безплодни, безполезни са били делата им, за да им спечелят спасението пред един свят Бог, и следователно колко много се нуждаят от правдата на Христос.

Обаче добрата новина е, че не се налага да чакаме приближаващите се стъпки на смъртта, за да получим увереност в Господа сега. Целият завет се основава върху сигурните Божии обещания днес – обещания за нас в този момент, които могат и сега да направят живота ни по-добър.

„Единственият начин, по който той [грешникът] може да придобие праведност, е чрез вяра. Чрез вяра може да занесе пред Бога заслугите на Христос и Господ влага послушанието на Сина Си в сметката на грешника. Христовата праведност е приета вместо провала на човека и Бог приема, опрощава, оправдава покаяната, вярваща душа. Той се отнася с него сякаш е праведен и го обича, както обича Сина Си. Така вярата се вменява за правда“ (Уайт, Е. Избрани вести. Кн. 1. С.: Ел Уай, 2013, с. 367).

„Когато с покаяние и вяра приемем Христос за своя Спасител, Господ опрощава греховете ни и отменя наказанието, предписано за престъпването на закона. Тогава грешникът застава пред Бога като оправдан човек. Той получава благоразположението на Небето и чрез Духа има общение с Отец и Сина.

Обаче има още нещо да се свърши и това е едно постоянно дело. Душата трябва да бъде осветена чрез истината. Това също се осъществява чрез вяра. Защото само чрез благодатта на Христос, която получаваме чрез вяра, може да бъде преобразен характерът“ (Уайт, Е. Избрани вести. Кн. 3. София: „Ел Уай“, 2013, с. 178).

Обобщение: Старият завет, новият завет – Исус е платил дълга към закона, затова можем да застанем праведни през Бога.

Някои деца в щата Тексас не само слушат мисионски истории. Те летят до далечни страни, за да преживеят историята.

Всяка събота сутрин децата се регистрират в Мисионската авиокомпания, след като пристигнат за часа от съботното училище в адвентната църква Грандвю. Всяко дете представя на гишето за регистрация паспорт с надпис „Паспорт за съботното училище на Грандвю“, за да получи виза за определената страна. Една събота гост от „Адвентна мисия“ подготви мисионска история от Китай, след което представителят на авиокомпанията, учителката от началното училище Лули Уиклън, залепи предварително приготвените стикери с китайското знаме във всеки паспорт. Всяко дете може да получи до три звезди в паспорта си. Една за това, че е дошло навреме, втора – за носенето на Библия, и трета – за поканването на приятел.

Първите 10 деца, които пристигнат навреме, получават бордна карта за първа класа, което им позволява да си изберат седалки в самолета. По-късно пристигналите получават бордни карти за пътническа класа с определени места- Децата имат също така карти с напечатани стихове. „Самолетът“, създаден от църковни членове, се състои от метална и дървена рамка, покрита с бяло платно. Кръглите прозорци са разположени от двете страни.

След като децата седнат, Лули пуска предварително записано обръщение. „Благодарим Ви за това, че избрахте Мисионските авиолинии, където всяка събота ви очаква ново приключение.“ Това се обявява от мъжкия глас на капитана на самолета. „Моля, останете по местатата си, докато една от нашите стюардеси произнесе молитва преди началото на полета.“

Една събота след съобщението Лули попитала 11-те деца на борда дали имат някаква нужда, за която да се помолят. Момче посочило отвора в задната част на „самолета“ и възкликнално: „Нека се помолим да не паднем през дупката по време на полета.“ След като децата се засмели, момчето добавило сериозно: „Моля ви, молете се за моето куче. То е болно.“ След това „самолетът“ отлетял за Китай.

Когато се приземили, децата излезли и седнали на близките столове, за да чуят мисионска история от Китай. После отлетели обратно за Тексас. По време на обратния полет учителката задавала въпроси, свързани с мисионската история.

Лули, която създала Мисионерските авиолинии по предложение на своя 11-годишен син преди повече от десетилетие, казва, че е намира за полезно да развива по една тема от съботното училище и да включва мисионски истории като част от темата. В предишните теми е имало подводница, пещера, както и ракета, с която децата обиколили света. Лули казва, че пътешествията представят нагледно мисионските истории.

„Децата виждат, че това са реални хора, които отиват на такива места – казва тя. – Реални хора, които Бог използва.“