Чуваме всякакви аргументи срещу спазването на седмия ден, нали? Говори се какво ли не – че Исус е променил съботата в неделя, че е премахнал съботата, че Павел го е направил или че апостолите са заменили седмия ден, събота, с неделя в чест на възкресението и т.н. През последните години някои от аргументите станаха по-изтънчени. Твърди се например, че Исус е нашата съботна почивка и следователно не е нужно да освещаваме този или който и да било друг ден. А разбира се, винаги ще съществува аргументът, колкото и странен да е той, че почивайки си в седмия ден, по някакъв начин се опитваме да си изработим пътя към небето.

От друга страна, някои християни се вълнуват повече от идеята за почивка, отколкото от ден за почивка, и макар да твърдят, че денят е неделя или че това не е важно, те са възприели библейската концепция за почивката и защо тя е важна.

Разбира се, като адвентисти от седмия ден ние разбираме вечното значение на Божия морален закон и че покоряването на четвъртата заповед – така, както е записана – е също толкова изработване на пътя ни към небето, колкото би било подчинението на петата, шестата, първата или всяка друга заповед.

Тази седмица ще разгледаме по-подробно почивката, която Бог ни е дал в съботната заповед и защо тя е толкова важна.

От всичките десет заповеди само четвъртата започва с глагола „помни“. Няма „помни, не кради“ или „помни, не пожелавай“. Има само „помни съботния ден…“

Идеята за „помнене“ предполага история, предполага, че в миналото се е случило нещо, което трябва да си припомняме. Когато си спомняме, ние правим връзки с миналото, а „помни съботния ден, за да го освещаваш“ ни свързва непосредствено със самата седмица на Сътворението.

Когато си припомняме Сътворението, ние помним, че сме създадени по Божия образ, а подобни думи не са изречени за нищо друго, описано в разказа за Сътворението. Очевидно е, че като човешки същества ние сме коренно различни от всяко друго същество на планетата, независимо колко общо ДНК споделяме с някои животни. И за разлика от популярната митология, не сме просто напреднали маймуни или по-силно еволюирали версии на някои първобитни примати. Като хора, създадени по Божия образ, ние сме уникални сред всичко, което Бог е създал на света.

Осъзнаването, че Бог е създал този свят, ни напомня за нашата отговорност към творението. Ние трябва да „владеем“ над творението. Владеенето не означава експлоатация. Нужно е да управляваме като Божии регенти. Трябва да взаимодействаме с природния свят така, както би направил Бог.

Да, грехът е помрачил и объркал всичко, но тази земя все още е Божие творение и нищо не ни дава правото да я експлоатираме, особено в ущърб на други човешки същества, както се случва толкова често.

Както видяхме по-рано, съботата сочи не само към дните на Сътворението. Вторият път, когато чуваме Десетте заповеди, Мойсей прави преглед на 40-те години на Израил в пустинята. Този път изречението, представящо причината за спазване на съботата, не е свързано със Сътворението, а по-скоро с освобождението от египетското робство (Второзаконие 5:12-15).

И въпреки че днес не сме роби в Египет, всички ние можем да се изправим пред друг вид робство, което по някакъв начин да е също толкова потискащо.

Съботата е празник на свободата от всичко, което ни държи в робство. В събота ни се напомня, че има свобода от греха не с наши собствени сили, а в Божията сила, която ни се предлага чрез вяра. Напомня ни се също, че това е свобода, която не сме заслужили. Първородните деца на израилтяните са спасени чрез кръвта на агнето, намазана на стълбовете на вратите вечерта преди излизането им от Египет (Изход, 12 гл.). Ние също сме спасени чрез кръвта на Агнето и сега трябва да ходим в свободата, която сме получили в Христос Исус.

В самата формулировка на Второзаконие 5:15 – „И помни, че ти беше роб в Египетската земя и че Господ, твоят Бог, те изведе оттам със силна ръка и издигната мишца“ – отново напомнят на хората, че те са спасени благодарение на работата и силата на Бога за тях. Колко повече трябва като християни да осъзнаем, че само делото и силата на Христос за нас ни спасяват от греха?

Тази заповед ни казва да си почиваме в спасението, което Бог е спечелил за нас чрез могъщата Си ръка. Освободени сме от собствените си опити за праведност, тъй като си спомняме, че Бог е Създател и че можем да Му се доверим, че ще пресътвори и нас и ще ни освободи, дори в момента, от робството на греха, ако пожелаем да работи в нас.

Израил е призован да излезе от Египет, за да бъде народът на Божия завет, нацията, чрез която, ако останат верни, евангелието ще се разпространи по света. Несъмнено те са обект на Божиите специални грижи и интерес, получават специални привилегии и в същото време получават специални отговорности.

Универсалността на съботата е нещо, което много хора пропускат. Разбира се, най-често срещаната грешка е, че тя е била само за евреите; грешка, разкрита в първите две глави на „Битие“. В крайна сметка Бог е създал всички хора; така че всички трябва да помнят съботния ден.

Въпреки че винаги трябва да имаме предвид какво представлява съботата за нас, трябва да помним също и какво ни казва тя за другите. В известен смисъл почивката и връзката ни с нашия Създател и Изкупител автоматично ще ни подтикват да гледаме на другите с нови очи, да ги виждаме като същества, създадени от същия Бог като нас, обичани от същия Бог, Който ни обича и Който е умрял и за тях, и за нас. Както видяхме (Изход 20:10; Второзаконие 5:14), слугите, чужденците, дори животните трябва да получат съботна почивка.

Това, че дори непознатите пред портите им, тоест дори онези, които (все още) не са участници в заветните обещания, дадени на Израил – дори те трябва да се насладят на почивката в събота, говори много. Човешките същества, даже животните, никога не бива да бъдат експлоатирани, малтретирани, използвани. Всяка седмица на евреите (и на нас) трябва да се напомня по един въздействащ начин колко общо имаме с другите хора и даже в случай, че се радваме на благословения и привилегии, които другите нямат, трябва да помним, че все още сме част от едно и също човешко семейство и затова следва да се отнасяме с уважение и достойнство към другите.

В света на Новия Завет религиозните водачи са превърнали спазването на събота в изящно изкуство. Установени са десетки забрани и правила, които помагат да се опази светостта на съботата.

Това включва забрана за връзване или развързване на каквото и да било, разделяне на две нишки, гасене на пожар, пренасяне на предмет между частна и публична собственост или транспортиране на даден предмет на разстояние, по-голямо от определеното в обществото.

Пренебрегвайки напълно прекрасното чудо, извършено от Исус и освобождението от болестта, което Той е дал на този човек, водачите са обсебени от факта, че излекуваният публично носи постелката си в събота. Вместо да видят как „Господарят на съботата“ (Марк 2:28) използва този специален ден, водачите възнамеряват да поддържат своите собствени правила и ограничения. Трябва да внимаваме да не би по свой начин и в своя си контекст да допускаме подобни грешки.

Бог не иска празно поклонение или благочестиво мълчание. Той иска да види народът Му да се ангажира с другите хора, особено с потиснатите и отхвърлените.

Исая обяснява това много ясно в Исая 58:13,14: „Ако отдръпнеш крака си в събота, за да не вършиш своята воля в светия Ми ден, и наречеш съботата наслада, свята на Господа, ден за почитане, и Го почиташ, като не следваш в нея своите си пътища и не търсиш своето си удоволствие, и не говориш своите си думи, тогава ще се наслаждаваш в Господа; и Аз ще те направя да яздиш по високите места на земята и ще те храня в наследството на баща ти Яков; защото устата Господни изговориха това” (Исая 58:13,14).

Търсенето на нашето „удоволствие“ (Исая 58:13 или „угаждане на прищевките“, както го представя синодалният превод) е равносилно на потъпкване на съботата. Човешките планове не са част от идеала за Божията събота. По-скоро сме поканени да потърсим онези, които се борят, които са пленници, гладни и голи, или ходят в тъмнина и чиито имена сякаш никой не помни. Повече от всеки друг ден от седмицата, съботата трябва да ни отклони от самите нас и от собствения ни егоизъм и да ни накара да мислим повече за другите и за техните нужди, а не само за себе си и за своите нужди.

По време на Втората световна война Англия очаквала непосредствена инвазия от германската армия. Направена била подготовка за максимална защита на островния дом. По плажовете били поставени допълнителни укрепления. Разбира се, пътищата биха предоставили на врага най-бързия достъп до целите му и следователно, стратегическите точки били блокирани. След това английските власти направили нещо странно. За да забавят и объркат врага, били премахнати железопътните знаци, а пътните знаци били свалени. Гравираните надписи върху камъни или върху сгради нямало как да бъдат свалени, но били покрити с мазилка.

Белезите са важни. Те служат като маркери и водачи. В ерата преди GPS всички имахме карти и наблюдавахме за знаци.

Въпреки че тези думи са изречени специално за древния Израил, ние, които сме Христови, сме „Авраамово потомство и наследници по обещание“ (Галатяни 3:29) и днес съботата остава знак между Бога и Неговия народ. Изход, 31 глава посочва, че съботата е знак за вечния Божи завет (Изход 31:16,17). Този знак ни помага да „познаем“ нашия Създател и Изкупител – Онзи, Който ни освещава. Той е като знаме, което се издига на всеки седем дни и служи като напомняне, тъй като сме склонни да забравяме.

Божията събота е постоянно напомняне за нашия произход и освобождение, за нашата съдба и отговорност към прокудените и пренебрегнатите. Всъщност съботата е толкова важна, че вместо ние да отидем при нея, тя всяка седмица и без изключение идва постоянно при нас, като ни напомня кои сме, кой ни е създал, какво прави днес за нас и какво ще извърши в края за нас, когато сътвори ново небе и нова земя.

Светият Бог кани Своите заветни човешки партньори да обмислят ритъма, който управлява наистина важното: спасителните отношения между Създателя и Изкупителя и Неговото своенравно творение. Всяка седмица и със силата и властта, произтичащи от Бога, ни е заповядано да влизаме в почивката, дадена ни свободно в Христос Исус, „Начинателя и Завършителя на нашата вяра, Който заради предстоящата Нему радост издържа кръст“ (Евреи 12:2).

„През цялата седмица съботата трябва да е в ума ни, за да се подготвяме да я осветим според заповедта. Не бива да я пазим просто като изискване на Закона” (Уайт, Е. Свидетелства към църквата. Т. 6. Изд. „Ел Уай“, София, 2013 г., стр. 300)

„Цялото небе почита съботата, но не бездушно, без да прави нищо. В този ден трябва да се пробуди всяка душевна енергия, защото не се ли срещаме тогава с Бога и с Христос – нашия Спасител? Ние гледаме на Него чрез вяра“ (пак там, стр. 308)

„Божиите задължения са много по-големи в събота, отколкото в другите дни. Тогава Неговите чада изоставят всекидневните си дейности и прекарват времето си в размисъл и поклонение. В събота те измолват от Бога много повече блага, отколкото в другите дни. Те изискват Неговото специално внимание. Изпросват Неговите най-големи благословения. Бог не чака да мине съботата, та тогава да изпълни тези молби. Небето работи непрестанно. Така и хората не бива да престават да вършат добро. Съботата не е предназначена да се прекарва в безполезно бездействие. Законът забранява да се върши светска работа в Божия почивен ден. Трудът, чрез който се изкарва прехраната, трябва да спре. Забранена в този ден е и всяка работа за светски удоволствия или печалби. Но както Бог спря Своята творческа работа и си почина в събота и я благослови, така и човекът трябва да преустанови заниманията на своя всекидневен живот и да посвети светите часове за здравословна почивка, за богослужение и за свети дела. Изцелението на болния беше в пълно съгласие със закона. То прослави съботата“ (Уайт, Е. Копнежът на вековете. Изд. „Нов живот“, София, стр. 116).

Ламфай Сихавонг гледала озадачено към объркания лабиринт от магистрали около себе си в Чикаго. Нямала представа как да открие съпруга си. Погледнала към четирите деца в колата, без да знае какво да предприеме.

Семейството било пристигнало в САЩ като бежанци от Лаос и сега обикаляли из страната заедно с децата си, за да търсят работа. След като напуснали Сакраменто, семейството пропътувало 1400 мили до Гранд Айланд, щата Небраска, където имало работа в някаква фабрика. Пристигнали, но разбрали, че работните места са заети. След това чули за някаква работа в Холанд, щата Мичиган, на още 750 мили разстояние. Семейството тръгнало на 12-часовото пътуване. Съпругът на Ламфай водел отпред, като карал камион с две от децата до себе си. Цялата покъщина била натоварена на камиона. Ламфай шофирала отзад с четири от децата.

Всичко вървяло добре до Чикаго. Ламфай се опитвала да следва съпруга си отблизо, но попаднала в задръстване и загубила камион от поглед. Объркана от мрежата от пътища, спряла на една бензиностанция. Двамата със съпруга й не притежавали мобилни телефони. Нямало как да се свърже с него и не знаела как да стигне до крайната цел. Единствената й надежда била в Бога. Радвала се, че мисионери посетили бежанския лагер в Тайланд, за да им разкажат за Бога. Заедно с четирите си деца започнала да се моли горещо за помощ.

Когато отворила очи, видяла добре изглеждащ мъж да върви към тях.

- Нека се досетя – казал той. – Вие търсите съпруга си Веуй?

- Да!, възкликнала Ламфай учудена.

Не можела да се досети откъде непознатият знае името на съпруга й.

- Качете се на колата си и ме последвайте. Ще ви помогна да го намерите.

Ламфай го следвала по плетеницата от пътища и магистрали, докато внезапно видяла камиона на съпруга си. Поискала да благодари и заедно с децата се обърнали да помахат с ръка, но непознатият вече не бил там.

След пристигането си в Мичиган семейството намерило работа. Започнали да посещават адвентната църква в Холанд. Скоро поканили свои сънародници да ги придружават на богослужението и църквата им дала отделна стая, където да се покланят на Бога на своя език. Днес групата има своя собствена църква, където Ламфай води хора при този Бог, Който й изпратил ангел на бензиностанцията.