Не срещаме думата кротък да се употребява често, освен може би когато четем за Мойсей или изучаваме блаженствата. Не е трудно да разберем и причината за това. Кротостта се определя като „понасяне на нараняване с търпение и без негодувание“. Нищо чудно, че не се говори много за нея; това едва ли е черта, уважавана в днешната култура. Понякога Библията превежда тази дума като „смирен“. Но и смирението също не е черта на характера, която се счита за предпочитана в повечето култури.

Обаче кротостта, понасянето на наранявания с търпение и без негодувание е една от най-силните характеристики на Исус и Неговите последователи. И все пак тя не е самоцел: кротостта на духа може да бъде мощно оръжие в ръцете на онези, които са сред болката и страданието. Наистина огненото изпитание е чудесно място да се научим на кротост на сърцето, защото чрез собствената си кротост и съкрушени места можем да бъдем силни свидетели за Бога.

В цялата Библия има примери за хора, които са били „разчупени“, за да служат на другите. Мойсей бива призован да понесе безкрайни вълни от клюки и критики, докато води народа към Обещаната земя. Йосиф бива призован на пътуване, което включва предателство и затвор, докато е заведен на служба в Египет. Във всеки от тези случаи Бог допуска подобни ситуации, за да може животът на Неговите хора да стане сцена на Неговата благодат и грижа не само за тях самите, но и за доброто на другите. Той може да използва и нас по същия начин. В такива ситуации е лесно да се почувствате гневни или наранени. Но както отбелязахме вчера, кротостта е дадената от Бога способност да се понасят такива неща „с търпение и без негодувание“.

В Йезекиил 24:24 Бог казва: „Така Йезекиил ще ви бъде знамение; всичко, което направи той, ще направите и вие; когато настане това, тогава ще познаете, че Аз съм Господ Йехова” (в новия международен превод на англ. ез. – „суверения Господ“). Чрез примера на Йезекиил хората на Израил ще се убедят в истината за това кой е Бог, суверенният Господ – и ще видят тази истина, когато преживеят изпълнението на пророчеството, символизирано с живота на Йезекиил, и страданието, пред което се изправя. Кой знае колко хора ще видят „суверенния Господ“ чрез нас в нашите собствени съкрушени места?

След като хората започват да се покланят на златното теле, Бог решава, че са стигнали твърде далеч и обявява, че ще унищожи народа и ще направи от Мойсей велика нация. Но вместо да приеме Божието предложение, Мойсей се моли Господ да прояви благодат към Своя народ, и Той отстъпва.

Изход 32:1-14 повдига два важни въпроса. Първо, Божието предложение да унищожи бунтовния народ и да благослови Мойсей, е изпитание за него. Бог иска Мойсей да покаже какво силно състрадание изпитва към тези отчайващо непокорни хора. И Мойсей издържа изпита. Подобно на Исус той моли за милост към грешниците. Това разкрива нещо много интересно: понякога Бог може да ни позволи да се изправим срещу противопоставяне; може да позволи да попаднем в огнено изпитание, така че Той, ние и наблюдаващата вселена да можем да видим какво силно състрадание изпитваме към своенравните хора.

Второ, този пасаж показва, че противопоставянето и непокорството са призив за разкриване на благодатта. Благодатта е необходима, когато хората най-малко я заслужават. Но времето, когато те най-малко заслужават, е и времето, когато най-малко ни се иска да я предложим. Обаче когато сестрата на Мойсей Мариам го критикува, той вика към Господа да я изцели от проказата (Числа, 12 гл.). Когато Бог се разгневява на Корей и неговите последователи и заплашва да унищожи всички тях, Мойсей пада по лице, за да се моли за живота им. На следващия ден, когато Израил роптае против Мойсей поради смъртта на бунтовниците и Бог заплаши да ги погуби отново, Мойсей пада по лице и подканва Аарон бързо да направи изкупление за всички тях (Числа, 16 гл.). В собствената си кротост, в собствената си безкористност сред това огнено изпитание Мойсей търси благодат за онези, които със сигурност не я заслужават.

Някой си е казал: „В такъв случай любовта към враговете ни не означава, че би трябвало да обичаме пръстта, в която е погребан бисерът; по-скоро тя означава да обичаме бисера, лежащ в пръстта (…) Бог не ни обича, защото сме привлекателни по естество. Ние ставаме привлекателни, понеже Той ни обича“.

В Матей 5:45 Исус използва примера на Своя Отец в небесата, за да илюстрира как трябва да се отнасяме към онези, които ни нараняват, които може би ни поставят в най-лошия вид огнени изпитания. Исус казва, че Неговият Отец изпраща благословенията на дъжда както на праведните, така и на неправедните; ако Бог дава дъжд дори на неправедните, тогава как да се отнасяме към тях?

Исус не се опитва да каже, че винаги трябва да изпитваме топло, неясно чувство към всеки, който ни причинява проблеми, въпреки че това също е възможно. По принцип любовта към нашите врагове не е просто някакво чувство, което изпитваме към тях, а конкретни действия спрямо тях, разкриващи загриженост и внимание.

Исус завършва този пасаж със стих, който често предизвиква много спорове: „И така, бъдете съвършени и вие, както е съвършен вашият небесен Отец“ (Матей 5:48). Но смисълът е много ясен в своя контекст: хората, които искат да бъдат съвършени, както Бог е съвършен, трябва да проявяват любов към враговете си така, както Бог проявява любов към Своите врагове. Да бъдете съвършени в Божиите очи означава да обичате противниците си; а за да направите това, е необходима кротост на сърцето, която единствено Бог може да даде.

Най-силните примери за кротост при огнени изпитания са дадени от Исус. Когато казва да отидем и да се научим от Него, „защото Съм кротък и смирен по сърце“ (Матей 11:29), Той има предвид начини, които вероятно дори не бихме могли да си представим.

Ужасно е да гледате как някой се отнася несправедливо с друг човек. И е изключително болезнено, когато в крайна сметка бъдем подложени на подобно отношение. Тъй като обикновено изпитваме силно чувство за справедливост, когато се появи такава, инстинктите ни казват да „поправим нещата“, като същевременно нанасяме това, което вярваме, че е праведен и справедлив гняв.

Не е лесно да се живее така. Може би е невъзможно, освен ако не приемем една критична истина – във всички несправедливи ситуации трябва да вярваме, че нашият Небесен Отец владее положението и че Той ще работи в наша ползва, когато е според Неговата воля. Това също така означава, че трябва да сме отворени към възможността, подобно на Исус, невинаги да бъдем пощадени от несправедливостта. Но винаги трябва да помним, че нашият Небесен Отец все още е с нас и носи своята отговорност.

Съветът на Петър, последван от примера от живота на Исус, е изненадващ, защото изглежда, че мълчанието пред лицето на несправедливото страдание е по-голямо свидетелство за Божията слава, отколкото „поправянето на хората“. Когато е разпитван от Каяфа и Пилат, Исус би могъл да каже много неща, за да поправи положението Си и да се оправдае, но не го прави. Неговото мълчание е свидетелство за кротостта Му.

Толкова често най-гордите хора, най-арогантните и напористи са тези, които страдат от ниско самочувствие. Тяхната арогантност и гордост – и пълна липса на кротост или смирение – съществуват като прикритие, може би дори несъзнателно, на нещо, което им липсва вътрешно. Те се нуждаят от онова, от което всички се нуждаем: чувство за сигурност, достойнство, приемане, особено във време на беди и страдание. Можем да го открием единствено чрез Господа. С две думи, кротостта и смирението далеч не са атрибути на слабост; често те са най-мощното проявление на душата, здраво стъпила на Канарата.

„Хората без никаква причина ще стават наши врагове. Подбудите на Божиите хора ще бъдат тълкувани погрешно не само от света, но и от техните собствени братя. Господните служители ще бъдат поставяни на трудни места. От мухата ще се прави слон, за да имат хората оправдание да преследват егоистичен, неправеден път (…) Чрез погрешно представяне тези хора ще бъдат облечени в тъмните одежди на нечестието, защото обстоятелства отвъд техния контрол правят делото им объркващо. Те ще бъдат сочени като хора, на които не може да се вярва. И това ще бъде правено от членовете на църквата. Божиите служители трябва да се въоръжат с Христовия ум. Те не бива да очакват, че са недосегаеми за обиди и погрешни преценки. Ще бъдат наричани ентусиасти и фанатици. Но нека не се обезсърчават. Божиите ръце са на руля на Неговото провидение, направляващи делото Му за слава на Неговото име“ (Уайт, Е. Поглед нагоре. С. 177 – англ. изд.).

Прочетете от Елън Уайт: гл. „Необходимостта да се търси истинско познание“ в кн. „По стъпките на великия Лекар“; „Планинската проповед“ в кн. „Копнежът на вековете“ и „Работникът и неговата квалификация“ в кн. „Евангелизъм“.

„Трудностите, с които ще се сблъскаме, могат да бъдат облекчени до голяма степен от кротостта, скрита в Христос. Ако притежаваме смирението на нашия Господ, ще се издигаме над обидите, отказите и неприятностите, които преживяваме всеки ден, и те няма да отслабват духа ни. Най-висшето свидетелство за благородството в един християнин е самоконтролът. Човек, заплашван от малтретиране или жестокост и неуспяващ да поддържа в себе си дух на спокойствие и упование в Бога, ограбва от Бога правото Му да разкрие чрез него съвършения Си характер. Смиреното сърце е силата, която дава победа на Христовите последователи; смирението е белег за връзката им с небесните дворове“ (Уайт, Е. Копнежът на вековете. Изд. „Нов живот“, София, с. 177).

Бащата се събудил от невидими ръце, които го душели. Напразно се опитвал да се освободи от тях. Накрая промълвил: „Господи, моля Те, помогни ми!“ Смъртоносната хватка се затягала. Когато загубил всяка надежда, чул нежен глас да казва: „Помоли Исус да ти помогне. Кажи името на Исус.“

„Исусе, спаси ме!“, извикал бащата. Невидимите ръце веднага го пуснали. Силно запъхтян, той за първи път осъзнал, че в името на Исус има сила. Все още лежаш в леглото, той възкликнал с радост: „Спасен съм чрез името на Исус! Спасен съм чрез кръвта на Исус и Неговата жертва!“ От този момент започнал да призовава името на Исус всеки път, когато нечистите духове го тормозили.“

По време на библейския курс с изненада научил, че Бог осъжда спиритизма, който бил практикувал в храма на Кандомбле. Прочел във Второзаконие 18:9-14: „Да не се намира между тебе някой, който да прекара сина си или дъщеря си през огън, никой чародей, астролог, гадател, или омаятел, никой баяч, запитвач на зли духове, врач, или запитвач на мъртвите; защото всеки, който прави тия дела, е омразен на Господа.“

В Десетте заповеди прочел: „Да нямаш други богове освен Мене“ (Изход 20:3). Помислил си: „Аз се покланях на други богове.“ Продължил да чете: „Не си прави кумир“ Тогава си помислил: „Аз съм вършил всичко, което Бог нарича мерзост.“ Когато стигнал до четвъртата заповед – „Помни съботния ден, за да го освещаваш“ - възкликнал пред майката: „Аз съм имал погрешния ден. Духовете ми казваха, че трябва да почитам свято друг ден.“

В Откровение 21:8 прочел: „А колкото за страхливите, невярващите, мръсните, убийците, блудниците, чародейците, идолопоклонниците и всичките лъжци, тяхната участ ще бъде в езерото, което гори с огън и жупел. Това е втората смърт.“

Това бил същият стих, който майката прочела, когато за първи път посетила съботното училище, и който я подбудил да започне да се моли за него. Когато прочел стиха, бащата осъзнал, че е бил напът към огненото езеро.

Бащата стигнал до точката на пречупване, когато библейският урок му разкрил истината за състоянието на мъртвите. Прочел, че хората спят след смъртта и нямат духове, които кръжат наоколо. „Тялото умира и това е краят“, заявил той с голяма изненада пред майката. „Дарът на живота е това, което се връща при Бога.“ Демоните твърдели, че духовете на хората продължат да се носят около нас след смъртта на тялото и че някои от тези духове са сред легионите от духове, които придружават лидерите на Кандомбле.

Демоните продължили да го безпокоят. Но колкото повече го нападали, толкова повече той призовавал Исусовото име. В него се породило желание да води и други при Христос. „Вместо да уча хората на пътя на тъмнината – помислил си той, - би трябвало да използвам собствените си знания и опит, за да ги водя към светлината.“