Мнозина са били учени, че гръцката дума agape говори за любов, която е уникална за Бога, докато други термини за любов, като phileo, се отнасят до различни видове любов, по-нисши от „агапе“. Трети пък твърдят, че „агапе“ се отнася до едностранна любов, такава, която само дава, но никога не получава, любов, напълно независима от човешката реакция.

Въпреки това внимателното изследване на божествената любов в цялото Писание показва, че тези възгледи, макар и често срещани, са погрешни. Първо, гръцкият термин agape се отнася не само до Божията любов, но и до човешката любов, дори понякога погрешно насочена човешка любов (2 Тимотей 4:10). Второ, в цялото Писание много термини, различни от agape, говорещи за Божията любов. Например Исус учи: „Сам Отец ви обича [phileo], понеже вие възлюбихте [phileo] Мен“ (Йоан 16:27). Тук гръцкият термин phileo се употребява не само за човешката любов, но и за Божията любов към хората. Следователно phileo не се отнася до по-нисш вид любов, а до самата Божия любов.

Писанието също така учи, че Божията любов не е едностранна, а дълбоко свързана със взаимоотношенията, тъй като за Бога има голяма разлика дали хората отразяват, или не тази любов към Него и към другите.

Писанието е категорично: Бог обича всички. Най-известният библейски стих, Йоан 3:16, прогласява тази истина: „Защото Бог толкова възлюби света, че даде Своя Единороден Син, за да не погине нито един, който вярва в Него, но да има вечен живот“.

Някои може да смятат, че не са достойни да бъдат обичани, или че Бог може би обича всички други с изключение на тях. Но Библията непрекъснато свидетелства, че Бог обича всеки един човек. Няма човек, когото Той да не обича. И тъй като е възлюбил всички, иска всички да бъдат спасени.

Стихът след Йоан 3:16 добавя: „Понеже Бог не е пратил Сина Си на света, за да съди света, но за да бъде светът спасен чрез Него“ (Йоан 3:17). Ако зависеше само от Бога, всяко човешко същество щеше да приеме Неговата любов и да бъде спасено. И все пак Господ няма да натрапи на никого любовта Си. Хората са свободни да я приемат или отхвърлят.

И въпреки че някои я отхвърлят, Бог никога не спира да ги обича. В Йеремия 31:3 Той прогласява на Своя народ: „Наистина те възлюбих с вечна любов; затова продължих да показвам милост към тебе“. На други места Библията многократно учи, че Божията любов трае вечно (вж. напр. Псалом 136). Божията любов никога не се изчерпва. Тя е вечна. Трудно ни е да го осмислим, защото често ни е лесно да не обичаме другите, нали?

Въпреки това, ако ние като отделни хора можехме да се научим да изживяваме реалността на тази любов – тоест лично да опознаваме Божията любов – колко по-различно бихме могли да живеем и да се отнасяме към другите.

Библията често представя специалната любяща връзка на Бога с нас, като използва метафори за семейството или роднинството, особено метафори за любовта между съпруга и съпругата или на добрата майка към нейното дете. Тези метафори се употребяват специално за да опишат особената връзка между Бога и Неговия заветен народ. Тя е връзка на заветна любов, включваща не само Божията любов към Неговия народ, но и очакванията, че хората ще приемат любовта и в замяна ще Го обикнат (както и че ще се обичат един друг).

Второзаконие 7:9 описва специалния вид любов, която Бог изпитва към Своя заветен народ – връзка, отчасти зависеща от това дали хората остават верни, или не. Божията любов не е условна, но заветната връзка с Неговия народ е такава.

Думата, преведена като „милост“ във Второзаконие 7:9, ḥesed, сама по себе си илюстрира заветния аспект на божествената любов (и много повече). Ḥesed често се употребява, за да опише величието на Божията милост, доброта и любов. Наред с други неща ḥesed говори за любящата доброта или непоколебимата любов към другия в рамките на съществуваща реципрочна любовна връзка. Терминът представлява и инициатива за такава връзка с очакването, че другата страна ще прояви в замяна тази любяща доброта.

Божият ḥesed показва, че Неговата любяща милост е изключително сигурна, непоколебима и трайна. В същото време все пак възползването от ḥesed е условно, то зависи от желанието на Неговите деца да се покоряват и да поддържат своята страна от връзката (вж. 2 Царе 22:26; 3 Царе 8:23; Псалми 25:10; Псалми 32:10; 2 Летописи 6:14).

Божията непоколебима любов е в основата на всички любящи връзки и ние никога не бихме могли да достигнем нивото на тази любов. Бог не само доброволно ни подари съществуване, но в Христос Той доброволно предаде Себе Си за нас. „Никой няма по-голяма любов от това, да даде живота си за приятелите си“ (Йоан 15:13). Несъмнено най-великият израз на Божията любов е разкрит, когато Господ „смири Себе Си и стана послушен до смърт, даже смърт на кръст“ (Филипяни 2:8).

Бог призовава и кани всеки човек към интимна любяща връзка с Него (вж. Матей 22:1-14). Подходящият отговор на тази покана включва покоряване на Божията заповед да обичаме Бога и да обичаме другите (вж. Матей 22:37-39). Дали човек ще се възползва от тази връзка с Бога зависи от това дали ще избере доброволно да приеме или да отхвърли Неговата любов.

Прочетете Осия 9:15; Йеремия 16:5; Римляни 11:22 и Юда 21. Какво научаваме от тези стихове относно възможността ползите от Божията любов да бъдат отхвърлени – или дори изгубени?

В тези и други текстове наслаждаването на ползите от Божията любяща връзка многократно е описвано като условие за човешкия отклик на любовта Му. И все пак не бива да допускаме грешката да си мислим, че Бог някога спира да обича някого. Както видяхме, Божията любов е вечна. И въпреки че Осия 9:15 включва думите на Бога за Своя народ: „Няма вече да ги обичам“, важно е да запомните, че по-късно в същата книга Той заявява за Своя народ: „Ще ги възлюбя доброволно“ (Осия 14:4). Осия 9:15 не може да означава, че Бог напълно престава да обича народа Си. Вместо това стихът би трябвало да говори за условността на някакъв конкретен аспект или позитив от любящата връзка с Бога. И начинът, по който откликваме на Неговата любов, е от решаващо значение за продължаването на тази връзка.

„Който има Моите заповеди и ги пази, той Ме обича; а който Ме обича, ще бъде възлюбен от Моя Отец и Аз ще го възлюбя, и ще му се явя лично“ (Йоан 14:21). По същия начин Исус прогласява на Своите ученици: „Защото сам Отец ви обича, понеже вие възлюбихте Мен и повярвахте, че Аз излязох от Отца“ (Йоан 16:27).

Тези и други текстове учат, че поддържането на ползите от спасителната връзка с Бога зависи от това дали ще приемем Неговата любов (в това число и желанието да бъдем носители на тази любов). Отново трябва да отбележим, че това не означава, че Божията любов някога прекъсва. По-скоро, точно както не можем да спрем слънцето да грее, но бихме могли да се откъснем от слънчевите лъчи, не можем да сторим нищо, за да спрем Божията вечна любов, но накрая бихме могли да отхвърлим връзката с Него и по този начин да се откъснем от това, което Той предлага, особено от обещанието за вечен живот.

Божията любов е вечна и винаги незаслужена. Но хората могат да я отхвърлят. Ние имаме възможността да приемем или да отхвърлим тази любов, но само защото Бог доброволно ни обича със Своята съвършена, вечна любов още преди да сме направили каквото и да било (Йеремия 31:3). Нашата любов към Него е отговор на това, което вече ни е било дадено още преди да сме го поискали.

Божията любов винаги е на първо място. Ако Бог първо не ни възлюби, не бихме могли да Му отвърнем с обич. Въпреки че Той ни е създал със способността да обичаме и да бъдем обичани, самият Бог е основата и източникът на всяка любов. Все пак имаме избор дали да я приемем и след това да я отразим в живота си. Тази истина е илюстрирана в Христовата притча за непрощателния слуга (вж. Матей 18:23-35).

В притчата виждаме, че за слугата е невъзможно някога да изплати това, което дължи на господаря си. Според Матей, 18 глава той дължи на господаря си 10 000 таланта. Един талант възлиза на около 6000 денария. А един денарий е сумата, получавана от обикновен работник за един работен ден (срв. Матей 20:2). И така, на обикновен работник ще са му необходими 6000 дни труд, за да спечели един талант. Да предположим, след отчитане на почивните дни, че един обикновен работник може да работи 300 дни годишно и по този начин да спечели 300 денария за година. Така че на него ще са му необходими приблизително двадесет години, за да изплати един талант, състоящ е от 6000 денария (6000/300=20). В такъв случай, за да спечели 10 000 таланта, един обикновен работник ще трябва да работи 200 000 години! Накратко, слугата никога не би могъл да върне дълга си. И все пак господарят изпитва състрадание към слугата си и доброволно опрощава огромния му дълг.

Въпреки това, когато този опростен слуга отказва да опрости далеч, далеч по-скромния дълг от 100 денария на един от своите съслужители и нарежда да бъде хвърлен в затвора заради дълга, господарят се разгневява и отменя своето милостиво опрощение. Слугата се лишава от любовта и опрощението на своя господар. Въпреки че Божието състрадание и милост никога не се изчерпват, човек може накрая да отхвърли, дори да се лиши от предимствата на Божието състрадание и милост.

Точно както слугата никога не би могъл да изплати дълга си към своя господар, ние никога не бихме могли да се отплатим на Бога. Никога не бихме могли да спечелим или да заслужим Божията любов. „Но Бог показва Своята любов към нас в това, че когато още бяхме грешници, Христос умря за нас“ (Римляни 5:8). Каква изумителна любов! Както се казва в 1 Йоан 3:1: „Вижте каква любов ни е дал Отец, да се наречем Божии деца!“.

Но това, което можем и трябва да правим, е да отразяваме Божията любов към другите колкото се може повече. Щом сме получили толкова голямо състрадание и опрощение, колко повече трябва да проявяваме състрадание и прошка към другите? Припомнете си, че слугата се лишава от състраданието и прошката на господаря си, защото не успява да ги прояви към съслужителя си. Ако наистина обичаме Бога, няма да се провалим в отразяването на Неговата любов към другите.

Точно след Йоан 15:12 Исус казва на учениците Си: „Вие сте Ми приятели, ако вършите онова, което ви заповядвам“ (Йоан 15:14). И какво им заповядва Исус? Освен всичко друго, заповядва на тях (и на нас) да обичат другите така, както Той ги обича. Тук и на други места Господ ни заповядва да обичаме Бога и да се обичаме един друг.

С две думи, трябва да признаем, че ни е опростен един безкраен дълг, такъв, какъвто никога не бихме могли да изплатим; дълг, платен само на кръста за нас. Затова трябва да обичаме и да прославяме Бога и да живеем с любов и благодат към другите. Както учи Лука 7:47, този, на когото много е простено, обича много, но „на когото малко се прощава, той малко обича“. А кой от нас не осъзнава колко много му е простено?

Щом любовта към Бога води след себе си любов към хората, трябва неотложно да споделяме вестта за Божията любов както с думи, така и с дела. Следва да помагаме на хората в тяхното ежедневие тук и сега и също така да се стремим да бъдем проводници на Божията любов и да насочваме хората към Този, Който им предлага обещанието за вечен живот в ново небе и нова земя – изцяло ново творение в сравнение с този свят, така помрачен и опустошен от грях и смърт – печалните плодове от отхвърлянето на Божията любов.

„Представяйте пред Бога своите нужди, радости, скърби, своите грижи и страхове. Няма да Го претоварите; вашето бреме няма да Го затрудни или измори. Този, Който знае броя на космите по главите ви, не е безразличен към нуждите на Своите деца. „Господ е много състрадателен и пълен с нежна милост“ (Яков 5:11). Негово любящо сърце се трогва от скърбите ни и даже от самото им изговаряне от наша страна. Донесете при Него всичко, което ви смущава. За Бога нищо не е толкова голямо, че да не може да го понесе, защото Той носи световете, Той ръководи всичко във вселената. Нищо, което по какъвто и да било начин засяга нашия мир, не е така незначително за Него, че да не го забележи. Никоя част от житейския ни опит не е толкова тъмна, че да не може да я прочете. Няма положение, колкото и объркано и трудно да е, което Той да не може да разреши. Никаква беда не може да сполети и най-незначителното от Неговите деца, никаква грижа не може да нападне душата, никаква радост не може да ни развесели, никаква искрена молитва не може да се отрони от нечии устни, без Той да ги забележи или да не Го засегнат непосредствено. „Той изцерява съкрушените по сърце и превързва раните им“ (Псалми 147:3). Отношението между Бога и всяка душа е така лично, специално и пълно, като че ли не съществува друг човек на земята, за когото Той да се грижи или за когото да е дал Своя любим Син“ (Уайт, Е. Пътят към Христос. Стр. 100 – англ. изд.).

Мелвин не бил сигурен дали човекът е създаден от пръст, или от царевица. В Библията той прочел, че „Господ Бог създаде човека от пръст от земята и вдъхна в ноздрите му жизнено дихание; и човекът стана жива душа” (Битие 2:7). Но кабекарите, най-голямата местна група в Коста Рика с население от около 17 000 души, го учели, че Сибу, което означава „Бог“ на техния роден език, е създал човека от царевица.

Докато растял, Мелвин винаги смятал, че Сибу от преданието и Сибу от Библията са едно и също божество. Но докато изучавал Библията с един адвентист от седмия ден, осъзнал, че характеристиките на Сибу в Библията са много по-различни от тези в преданието. Решил да приеме Сибу от Библията и се кръстил с родителите си и с двамата си братя и сестри.

Една година по-късно майка му получила инсулт на 40-годишна възраст и починала.

Мелвин, който по това време бил на 22 години, вярвал, че смъртта е несъзнателен сън. Но преданието на кабекарите учи, че майка му оставала жива и рискувала да бъде изгубена в мрака завинаги, освен ако семейството ù не участва в четиридневни ритуали, които да я насочат към следващия свят. Като част от традиционните погребални ритуали те трябвало да заколят две прасета и три кокошки и да нахранят с тях опечалените. Отказът да го направят би бил счетен за твърде егоистична постъпка. Кабекарското предание заклеймява егоистичните хора като мерзост. Въпреки огромния натиск от страна на бабите и дядовците и другите роднини да се придържат към традициите, Мелвин и семейството му решили да следват Библията. Адвентен пастор им помогнал да намерят място извън територията на кабекарите, където да погребат майката.

Тогава Мелвин решил да стане пастор. Той усещал, че Бог го призовава към евангелско служение още от кръщението си, но се съпротивлявал. След смъртта на майка си решил да посвети остатъка от живота си, за да споделя Сибу от Библията. Искал да отведе своя народ далеч от Сибу, който бил създал човека от царевица, към Сибу, Който бил създал човека от пръст. Искал те да се радват на знанието, че за получаването на вечен живот в следващия свят не са необходими животински жертви, защото Сибу от Библията е дал собствения Си живот като жертва за спасението на всички.

Днес Мелвин Мадриз е 24-годишен студент по теология в Централноамериканския адвентен университет в Коста Рика. След дипломирането си той ще бъде първият кабекарски пастор на Адвентната църква. Понастоящем само около 30 кабекари са адвентисти.

„Вярвам в Сибу, но само в Сибу от Библията, а не в Сибу от преданията“, казва Мелвин.

Молете се Богът на Библията да бъде прогласен на кабекарите и на всички туземни народи по света. Благодарим ви за вашите мисионски дарения, които помагат за споделянето на евангелието с недостигнати и слабо достигнати групи от хора.