Къде Бог повежда Израил, след като ги освобождава от Египет? Към Обетованата земя – къде другаде? Колкото и да е географски правилен, този отговор е погрешен от теологична гледна точка. Самият Бог отговаря: „Вие видяхте какво сторих на египтяните, а как носих вас на орлови крила и ви доведох при Себе Си“ (Изход 19:4; курсивът е на автора). Така библейско-теологичният отговор на въпроса разкрива Божия приоритет и цел: Господ ги довежда при Себе Си.

Когато хората се отдалечават от Бога, Той ги търси и ги призовава обратно при Себе Си. Най-добрият модел на тази дълбока истина е в Едемската градина, когато Адам и Ева съгрешават против Бога, не се покоряват на заповедта Му и се скриват от Него. Той поема инициативата и вика: „Къде си?“ (Битие 3:9). Бог винаги прави първата крачка. Исус заявява това красноречиво: „Елате при Мен всички, които се трудите и сте обременени, и Аз ще ви успокоя. Вземете Моето иго върху себе си и се научете от Мене, защото съм кротък и смирен по сърце, и ще намерите покой“ (Матей 11:28,29).

Бог призовава всички нас; вечната ни съдба зависи от нашия отговор.

Бог завежда израилтяните до планината Синай, където скоро ще им даде Десетте заповеди (Декалога). Джебел Муса (надморска височина: 2285 метра) вероятно е мястото, където Мойсей се е срещнал с Бога няколко пъти (напр. Изход 3:1; Изход 19:2; Изход 24:18), а години по-късно Илия среща Бога тук (3 Царе 19:8). Това е същата планина, където Бог е призовал Мойсей да изведе Израил от Египет (Изход 3:1,10). По това време Бог осведомява Мойсей, че ще се покланя на Бога с освободения Израил на същото място, което ще бъде знак за Мойсей, че Богът на Авраам, Исаак и Яков ги води (Изход 3:12).

След два месеца пътуване израилтяните пристигат на Синай (Изход 19:1), където ще останат около една година (срв. Изход 19:1 с Числа 10:11,12). През тази година са издадени много закони, както е описано в Изход, 19-40 глава, Левит, 1-27 глава и Числа 1:1-10:10. Престоят на Израил на планината Синай е централната част от повествованието в първите пет Мойсееви книги. Тук е основата на превръщането им в богоизбран народ, единствената нация, която не е потънала в езичество и идолопоклонство.

Бог поема инициативата и установява завета между Себе Си и Израил. При условие на послушание от хората и поддържане на връзка с Него Бог обещава да ги направи специално съкровище, царство от свещеници, свят народ.

Да бъдеш свят народ означава да бъдеш посветен на Бога и да разкриваш Неговия характер на другите, особено на народите, които ги заобикалят. Те са призовани и да функционират като царство от свещеници, които да свързват другите народи с Бога, да ги водят при Него и да ги учат на Неговите пътища и закони. Те трябва да бъдат Божието специално съкровище, защото Той иска Израил като Свой проводник, който да осветли света със знание за Него и Неговия характер.

Този завет представлява законното установяване на връзката между Бога и Неговия народ. Общата формула на завета, която леко варира в различните текстове, е: „Аз ще бъда техен Бог и те ще бъдат мой народ“ (вж. Изход 6:7; Левит 26:12; Йеремия 24:7; Йеремия 31:3; Евреи 8:10; Откровение 21:3).

Бог дава конкретни указания какво трябва да направят израилтяните в подготовката за даването на закона на Синай. Тяхната външна чистота би трябвало да отразява пълното им посвещение на Бога. Те би трябвало да бъдат готови за великолепното проявление на Господната слава, която предстои да дойде. И когато това се случва, то е придружено от „гърмове и светкавици, и гъст облак на планината; и гласът на тръбата беше много силен, така че всичките люде, които бяха в стана, трепереха“ (Изход 19:16).

Декалогът (Десетте заповеди) е сърцето на Божието откровение и на библейската етика. Той формира същността и основата на божествените стандарти за цялото човечество; неговите принципи са вечни и универсални. Според библейския разказ Декалогът е обявен от Бога (Изход 19:19; Изход 20:1; Второзаконие 5:4,5,24) и е записан от Него (Изход 24:12; Изход 31:18; Второзаконие 5:22). Два пъти е даден на Мойсей като специален дар (Изход 32:19; Изход 34:1; Второзаконие 10:1,2).

В книгата „Изход“ Декалогът е наречен „свидетелството“ (на евр. ‘edut; Изход 31:18); или е наречен „думите на завета“ (на евр: dibre habberit; Изход 34:28). В книгата „Второзаконие“ те са записани върху „плочите на завета“ (Второзаконие 9:9,11,15). Нито една книга на еврейски не използва термина „Десетте заповеди“ (на евр: mitzwot, „заповеди“). Вместо това три пъти го наричат ​​„Десетте думи“. На еврейски е ‘aseret haddebarim, от dabar, което означава „дума, изречение, тема, нещо, реч, история, обещание, изказване“. (Вж. Изход 34:28; Второзаконие 4:13; Второзаконие 10:4.)

Има две версии на Декалога с много малки разлики; първата е записана в Изход 20:1-17, а втората във Второзаконие 21:3-21. Втората версия, представена устно от Мойсей на Израил, се случва почти четиридесет години след Синай точно преди хората да влязат в Обещаната земя (Второзаконие 1:3,4; Второзаконие 4:44-47). Тези обстоятелства обясняват малките разлики между двете. Когато Павел обобщава закона като любов, той цитира Декалога (Римляни 13:8-10). Любовта наистина представлява обобщението на Божия закон, защото Той е Бог на любовта (1 Йоан 4:16).

Обърнете внимание, че Декалогът не започва със заповедите, а с Божието благодатно действие за Неговия народ:

„Аз съм Господ, твоят Бог, който те изведох от Египет, от земята на робството“ (Изход 20:2). Господ първо показва Своята благодат, като дава свобода и спасение на Израил и едва след това разкрива волята Си. Тези заповеди би трябвало да се спазват от любов и благодарност за това, което Бог е направил за тях.

Божията ключова обобщаваща дума за Декалога е „любов“ (Римляни 13:10). Най-голямата заповед е заповедта за любовта, която се изразява по два начина: любов към Бога (Второзаконие 6:5) и любов към ближния (Левит 19:18).

В първите четири заповеди Декалогът тълкува какво означава любовта към Бога; в следващите шест законът тълкува какво означава любовта към ближния. Декалогът започва с почитане на Бога преди всичко (вертикална любов) и продължава с уважение към другите (хоризонтална любов):

1. Почит и преклонение пред Бога, като Му отдаваме първото и най-високо място във всяка ситуация от нашия живот (първата заповед).

2. Почит и запазване на уникалната позиция на Бога и незамяната Му с идол под каквато и да било форма, било то физическа, символична или духовна. Нашите най-чисти чувства принадлежат на Господа (втората заповед).

3. Почит към Божието име – Неговата репутация и характер (третата заповед).

4. Почит към Неговия ден за почивка и поклонение – съботата (четвъртата заповед).

5. Уважение към родителите (петата заповед).

6. Уважение към живота (шестата заповед).

7. Уважение към брака (седмата заповед).

8. Уважение към собствеността на хората (осмата заповед).

9. Уважение към репутацията на другите (деветата заповед); и…

10. Уважение към самите себе си, така че никакви егоистични желания да не помрачат характера ни (десетата заповед).

Както казва самият Исус: „Ако Ме обичате, ще пазите Моите заповеди“ (Йоан 14:15; вижте също 1 Йоан 4:20,21). По този начин истинското послушание е просто израз на любов и благодарност към Исус – любов, изразена най-силно в това как се отнасяме към ближните си.

Божият закон разкрива Божия характер, какъв е Той. И както Бог е свят, праведен и добър, такъв е и Неговият закон. Апостол Павел потвърждава: „Затова законът е свят и заповедта е свята, праведна и добра“ (Римляни 7:12).

В Библията Божият закон се разглежда в много положителна светлина (Матей 5:17,18; Йоан 14:15; 1 Коринтяни 7:19). Човек може да пише поеми върху закона (като Псалом 119), да пее за закона (Псалом 19) и да размишлява върху него ден и нощ (Псалми 1:2; Исус Навин 1:8). Законът предпазва от злото и дава мъдрост, разбиране, здраве, просперитет и мир (Второзаконие 4:1-6; Притчи, 2 и 3 гл.).

1. Божият закон е като ограда, която създава голямо свободно пространство за живот и предупреждава, че отвъд определена точка ви очакват опасности, проблеми, усложнения и дори смърт (Битие 2:16,17; Яков 2:12).

2. Законът също е пътепоказател, сочещ към Исус, Който прощава греховете ни и променя нашия живот (2 Коринтяни 5:17; 1 Йоан 1:7-9). По този начин ни води като paidagogos, попечител/пазител, към Христос (Галатяни 3:24).

Огледалото може да разкрие недостатъците ви, да. Но в него няма нищо, което да ги излекува. Огледалото сочи към проблемите, но не предлага тяхното решение. Същото е и с Божия закон. Да се ​​опитвате да бъдете оправдани пред Бога чрез спазване на закона, би било като да се взирате в огледалото с надеждата, че рано или късно то ще накара недостатъците ви да изчезнат.

Тъй като спасението е чрез вяра, а не чрез дела – включително делата на закона – някои християни твърдят, че законът е премахнат и че вече не трябва да го спазваме. Разбира се, като се има предвид, че самият закон е това, което определя греха – „Не бих познал греха освен чрез закона“ (Римляни 7:7) – подобно твърдение е грубо погрешно разбиране за връзката на закона с евангелието. Съществуването на закона е именно причината, поради която се нуждаем от евангелието.

Еврейското значение на термина dabarim, употребяван в писанията на Мойсей, за да опише Десетте заповеди (Изход 34:28; Второзаконие 4:13; Второзаконие 10:4), не означава буквално „заповеди“, а „думи“. Тази „дума“, dabar (единствено число), може да има значение на „обещание“. Ето защо на много места (3 Царе 8:56; 2 Летописи 1:9; Неемия 5:12,13; Второзаконие 1:11; Второзаконие 6:3; Второзаконие 9:28; Исус Навин 9:21; Исус Навин 22:4; Исус Навин 23:5), dabar се превежда като съществителна или глаголна форма, изразяваща идеята за обещание.

Елън Уайт предлага прозрение за функцията на Декалога: „Десетте заповеди (...) са десет обещания“ (Коментари на Елън Уайт. Адвентен библейски коментар. Т. 1, стр. 1105 – англ. изд.). Декалогът би трябвало да се разбира като обещания от страна на Бога, които ще ни водят по правилния път, за да може Той да върши чудесни неща за нас. Но ние трябва да им се покоряваме.

Апостол Павел заявява, че Исус Христос е telos на закона, но не в смисъл, че Той отменя закона или го премахва. Вместо това иска да каже, че Христос е целта и намерението на закона; това не означава, че Неговата изкупителна жертва прекратява неговата валидност и неотменимост.

Точно обратното, Павел говори за важността на закона, за неговата легитимност и за неговия траен авторитет (Римляни 3:31; 1 Коринтяни 7:19; Галатяни 5:6). Значението на думата telos е предимно целенасочено и целево ориентирано, а не е свързано с времето. Христос е ключът към отключването на истинското значение и цел на Божия закон. По този начин би било неправилно да се твърди, че Христос обезсилва, заменя или отменя закона. Христос е целта на закона, Този, към Когото той сочи.

„Бог възнамеряваше да изговори Своя закон в обстановка на страшно величие, хармонираща на възвишения Му характер. Народът трябваше да бъде убеден, че на всичко, свързано със службата на Бога, трябва да гледа с най-голямо почитание“ (Уайт, Е. Патриарси и пророци. Стр. 303 – англ. изд.).

Този принцип на благоговение е валиден и днес. То произтича от разбирането за Божието величие, трансцендентност и суверенитет. Съзирането на Божията слава създава благодарност в сърцата ни и смирява нашата гордост. Колкото по-отблизо виждаме Божията святост, толкова повече несъвършенства ще различаваме в живота си, което ни кара да жадуваме още повече за Неговото преобразяващо присъствие и да желаем да бъдем по-подобни на Него.

И също така осъзнаването какви сме в контраст с Него и с Неговия свят закон, ни прави напълно зависими от заместващата смърт на Христос за нас.

В същото време Исус изяснява, че ако смирено приемем Бога като наш Господ и Цар, Неговите заповеди не са трудни за спазване (Матей 11:28-30). Христос ясно заявява, че божественият закон има постоянна валидност (Матей 5:17-20). Когато спазваме Божиите наредби от любов и благодарност към Него заради щедро предоставеното от Господа спасение, можем да изпитаме пълнотата на спасителната връзка с Него. Докато се наслаждаваме на големите предимства от спазването на закона (в края на краищата, вижте болката и трудностите, които носи нарушаването му), можем също да се насладим на увереността да знаем, че нашето спасение се крие в Исус, а не в собственото ни спазване на закона.

Ения Нгулубе израснала в неадвентен дом в Замбия, в който се спазвал седмият ден, събота. В допълнение към съботата, църквата на нейните родители учела, че болните хора трябва да отказват лекарства и вместо това да разчитат на молитва от църковните водачи. Ако се случело болен човек да умре, членовете на църквата приемали това като Божия воля. Много от тези членове починали от малария и други лечими болести.

Ения обичала родителите си и тяхната вяра. Но когато пораснала и станала тийнейджърка, тя и едната ù сестра започнали да ходят на църква в неделя. Петима от другите ù братя и сестри се присъединили към Църквата на адвентистите от седмия ден и продължавали да се покланят на Бога в събота.

Родителите им нямали възражения срещу това коя църква посещават техните деца.

Като тийнейджърка Ения също така искала да стане медицинска сестра. Въпреки че била възпитавана да отхвърля медицината, тя искала да се грижи за болните. Мечтаела да учи в адвентното училище за медицински сестри „Мвами“ в град Чипата, разположено на около 30 км от дома ù. Когато завършила гимназия, тя споделила желанието си със своя брат Кенсън, който бил старейшина на адвентната църква. Кенсън харесал идеята сестра си да учи в адвентно училище и се свързал с президента на Източнозамбийското поле, за да попита кога училището ще започне да записва за следващата учебна година. Щом научил, че записването е приключило, той помолил за място за сестра си. Президентът на Източнозамбийското поле Моузес Банда се обадил в училището и открил, че е малко вероятно тя да бъде приета. Класовете били пълни. Но ден-два по-късно училището намерило място за нея. Ения не можела да повярва особено защото не била адвентистка от седмия ден. Мечтата ù се сбъднала!

Една седмица след нейното пристигане училището провело седмица с духовен акцент. Сърцето ù било развълнувано, докато слушала говорителя, замбийския полицейски капелан Годфри Сианга, да говори за кръщението. Тя не била кръстена чрез потапяне. Помислила си: „Нека се кръстя като Исус. Той идва скоро“. В края на седмицата Ения била кръстена и се присъединила към адвентната църква.

Ения е сред многото ученици, които са израснали в знанията си за Исус в Адвентното училище за медицински сестри „Мвами“, заявява Емануел Мвале, координатор на Адвентната мисия за Източнозамбийското поле. „Също като Ения, много студенти, които не са адвентисти, идват в Адвентното училище за медицински сестри „Мвами“ и приемат Исус“, казва той. „Всяка година Училището активно споделя любовта на Исус с нови ученици.“

Молете се евангелието да бъде прогласено в Замбия и другите страни от Дивизия „Южна Африка – Индийски океан“, получател на даренията от 13-та събота за това тримесечие.