Когато прочитаме страниците на „Исус Навин“, виждаме атакуващи военни кампании, провеждани по Божия заповед, в името на Бога и с Неговата помощ. Идеята, че зад завладяването на Ханаан стои Бог, е пропита в книгата и изразена в свидетелствата на разказвача (Исус Навин 10:10,11) и в Божиите думи (Исус Навин 6:2; 8:1), в обръщенията на Исус Навин (Исус Навин 4:23,24; 8:7), от Раав (Исус Навин 2:10), от съгледвачите (Исус Навин 2:24) и от народа (Исус Навин 24:18). Бог твърди, че е инициаторът на тези жестоки конфликти.

Това повдига неизбежни въпроси. Как да разбираме факта, че избраният Божи народ извършва такива неща в старозаветни времена? Как да съгласуваме образа на един „войнствен“ Бог с характера Му, изпълнен с любов (Изход 34:6; Псалми 86:15; 103:8; 108:4), без да се размива надеждността, авторитетът и историческата достоверност на Стария Завет?

Тази и следващата седмица ще разгледаме трудния въпрос за заповяданите от Бога войни в книгата „Исус Навин“ и на други места.

Израил тъкмо е преминал Йордан и е пристъпил на вражеска земя. Пред тях се намира крепостта Йерихон с плътно затворени порти (Исус Навин 6:1). На този етап хората не владеят никакви бойни стратегии. А още по-тревожно е, че Израил разполага само с прашки, копия и стрели, за да завладее град, укрепен да устои на продължителна обсада.

Въпросите на Исус Навин за самоличността на странния гост получават доста неясен отговор: „Не“. Отговорът на госта разкрива, че Той не желае да попада в описаните от Исус Навин категории. С други думи, най-важният въпрос не е дали Той е на страната на Исус Навин, а дали Исус Навин е на Негова страна?

Макар че изразът „военачалникът на Господното войнство“ е уникален за еврейската Библия, съчетанието на думите „военачалник“ и „войнства“ винаги е свързано с военен пълководец. Думата „войнство“ в Писанието може да се отнася за войска, ангели или небесни тела.

Христос преди въплъщението се явява на Исус Навин не просто като съюзник, дори не и като истинския Военачалник на израилевата армия, а като Военачалник на невидима и все пак реална армия от ангели, включена в далеч по-всеобхватен конфликт от войната на Исус Навин с ханаанците. Отговорът на Исус Навин ясно показва, че разбира кой е този Командир. Той е равен на Бога и Исус пада по лице пред Него в знак на дълбоко уважение и преклонение (Исус Навин 5:14; Битие 17:3; 2 Царе 9:6; 2 Летописи 20:18). Водачът на народа е готов да приеме бойната стратегия за военната кампания, която е неотменна част от един далеч по-голям конфликт, в който е включен самият Господ на силите.

Бог населява вселената с отговорни същества, но които дава свободна воля – предпоставка за способността им да обичат. Те могат да избират да действат според Божията воля или срещу нея. Един от най-могъщите ангели, Луцифер, вдига бунт срещу Бога и завлича много ангели след себе си.

„Исая“ и „Йезекиил“ говорят за конфликта, въпреки че някои коментатори се опитват да ограничат значението на Исая, 14 глава и Йезекиил, 28 глава до царя на Вавилон и владетеля на Тир. Обаче има ясни индикатори в библейския текст, които сочат към една трансцендентна реалност. За вавилонския цар се казва, че е бил в небето до Божия престол (Исая 14:12,13), а за Тирския цар се твърди, че е живеел в Едем като херувим-пазител на Божият свят хълм (Йезекиил 28:12-15). Никое от тези неща не е валидно за царете на Вавилон и Тир.

Нито пък може да се каже за земните царе, че са безупречни и че са „печат на съвършенство“. Следователно тези герои изобразяват нещо отвъд буквалните царства на Вавилон и Тир.

Исая представя една „притча“ (евр. mashal), която предава някакъв смисъл отвъд непосредствения исторически контекст. В този случай вавилонският цар става парадигма на бунт, самонадеяност и гордост. Също и Йезекиил разграничава тирския княз (Йезекиил 28:2) и тирския цар (Йезекиил 28:11,12), където князът, действащ в земното царство, става символ на един цар, който действа в небесното.

Според Даниил 10:12-14 тези бунтовни небесни същества пречат за изпълняването на Божиите намерения на земята. Именно в контекста на тази връзка между небето и земята трябва да разбираме божественото одобрение за войните на Израил. Трябва да ги възприемаме като земни прояви на великата борба между Бога и Сатана, между доброто и злото – с крайната им цел да възстановят Божията справедливост и любов в този грешен свят.

По време на дългото пребиваване в Египет израилтяните са забравили истинския Бог на техните предци. Както личи от много епизоди от пустинните бродения, познанието им за Бога на Авраам, Исаак и Яков е избледняло и са примесили езически елементи в религиозните си обичаи (Изход 32:1-4). Под египетския гнет те викат към Господа (Изход 2:23-25) и в най-подходящия момент Той се намесва в тяхна полза.

Обаче конфликтът, описан в първите 12 глави от „Изход“, е по-голям от някаква си борба за власт между Мойсей и фараона. Според древната военна идеология на Близкия изток конфликтите между хората всъщност се смятат за конфликти между съответните богове. Изход 12:12 заявява, че Господ нанася съдби не само на фараона, но и на египетските божества, онези могъщи демони (Левит 17:7; Второзаконие 32:17), които стоят зад потисническата и социално несправедлива обществена система на Египет.

По принцип Бог воюва с греха и няма да търпи завинаги този конфликт (Псалми 24:8; Откровение 19:11; 20:1-4,14). Всички паднали ангели, както и хората, които категорично и необратимо са се отдали на греха, ще бъдат унищожени. Затова битките срещу жителите на земята трябва да се възприемат като по-ранен етап от този конфликт, който ще достигне кулминацията си на Кръста и ще приключи в последния съд, когато ще бъдат реабилитирани Божията справедливост и любящ характер.

Идеята за пълното унищожение на ханаанците трябва да се разбира въз основа на библейския мироглед, в който Бог води космическа война с представителите на злото във вселената. На карта са заложени Божията репутация и характер (Римляни 3:4; Откровение 15:3).

След нахлуването на греха в човешкия живот никой не може да остане на неутрална почва. Човек трябва да бъде или на Божията страна, или на страната на злото. Като имаме това предвид, унищожаването на ханаанците следва да се разглежда като предварителни сцени на последния съд.

В този кризисен момент, когато израилтяните са поставени в безизходно положение, „Мойсей отвърна на народа: Не се бойте; стойте и гледайте избавлението, което Господ ще извърши за вас днес; защото египтяните, които видяхте днес, ще изчезнат от погледа ви до века. Господ ще воюва за вас, а вие бъдете спокойни“ (Изход 14:13,14). Според библейския разказ дори самите египтяни са разбирали тази реалност: „Да бягаме от Израил, защото Йехова воюва за тях против египтяните“ (Изход 14:25).

Божията свръхестествена намеса за безпомощните израилтяни, необучени във военни умения, става модел на действие. Изходът представлява образецът, парадигмата на Божията намеса в полза на Израил. Тук не само че Яхве води битката, но и от Израил не се изисква да воюва (Изход 14:14). Бог е Воинът. Той поема инициативата. Определя стратегията, избира средствата и провежда военната кампания. Ако Яхве не воюва за Израил, те нямат никакъв шанс за успех.

Елън Уайт тълкува това като израз на факта, че „не беше според Божието намерение те да завладяват земята с воюване, а чрез стриктно изпълнение на Неговите заповеди“ (Уайт, Е., Знамения на времето, 2 септември 1880). Както при избавлението от Египет, Бог ще воюва в техните битки вместо тях. Те трябва само да стоят и да наблюдават могъщата Му намеса.

Историята показва, че винаги, когато израилтяните имат достатъчно доверие в Бога, не им се налага да воюват (4 Царе, 19 гл.; 2 Летописи, 32 гл.; Исая, 37 гл.).

В Божия идеален план Израил изобщо не е трябвало да воюва. Последица от тяхното неверие е фактът, че след Изхода Бог допуска да участват във война срещу ханаанците. Както не им се е наложило да вдигнат и един меч срещу египтяните по време на Изхода, така и никога е нямало да възникне необходимост да се бият, за да покорят Ханаан (Второзаконие 7:17-19).

Първата битка на Израил след Изхода е записана в Изход, 17 глава, където израилтяните се защитават от амаличаните. Израил е станал свидетел на всемогъщата Божия сила както при поразяването на египтяните, така и при освобождаването на самите тях. Видяхме, че Божият първоначален план за Израил не включва воюване срещу други народи (Изход 23:28; 33:2). Но малко след избавлението от Египет народът започва да роптае по пътя (Изход 17:3), дори се усъмнява в Божието присъствие сред тях. Именно в този момент Амалик идва да воюва срещу Израил. И това не е случайно. Бог допуска амаличаните да атакуват Израил, за да се научи народът да Му се доверява.

Без да прави компромис с принципите Си, Бог слиза до нивото на Своя народ, като същевременно постоянно ги призовава да се върнат към идеалния план: пълно и безрезервно доверие в божествената намеса. Всъщност законът за войната (Второзаконие, 20 глава) е даден едва след 40-те години на бродене в пустинята, което също е резултат от неверието на Израил. Новите обстоятелства изискват нови стратегии и едва тогава Бог изисква от Израил пълното унищожение на ханаанците (Второзаконие 20:16-18).

Освен че войната е станала необходимост за Израил, тя също се превръща в тест за верността им към Яхве. Бог не се е отказал от тях, но допуска да видят силата Му, когато напълно Му се покоряват.

Участието на израилтяните в завладяването на земята проличава в заключението на Исус Навин в края на книгата. Тук за ханаанците се казва, че воюват срещу израилтяните (Исус Навин 24:11). Въпреки че рухването на йерихонските стени е в резултат на божествено чудо, народът на Израил трябва да участва активно в битката и да се сблъска с упоритата съпротива на градските жители.

Участието на Израил във военни конфликти става метод за изработване на безусловно доверие в помощта на Яхве. Обаче винаги им се напомня (Исус Навин 7:12,13; 10:8), че изходът от всяка битка е в ръцете на Господа и единственият начин да повлияят върху резултата от военен сблъсък, е отношението им на вяра/неверие към обещанията на Господа. Изборът е в техните ръце.

Прочетете първата половина от гл. „Падането на Йерихон“ от книгата „Патриарси и пророци“ на Елън Уайт.

Когато във вселената се появява бунт срещу Божия авторитет, Бог или трябва да престане да бъде такъв, какъвто е в самата си същност, неизменна и вечна, и да отстъпи ръководството на цялата вселена на едно от бунтовните си творения, или да бъде свят, праведен, любящ и милостив Отец на всичко съществуващо. Библията представя втората картина и в този случай сблъсъкът между силите на злото и Божията сила е неизбежен.

Когато политически или социално-исторически сили, свързани с хаотичните и бунтовни космически сили, проявяват същото предизвикателно отношение срещу Яхве, Той като върховен Господар на вселената се намесва. Мотивът за Яхве като Воин се превръща в образ на онази крайна победа, с която най-накрая ще се сложи край на продължаващата космическа борба между доброто и злото (Откровение 20:8-10). Освен това божествените войни на Израил не само позволяват да надзърнем в космическия конфликт като в огледало, но и са неделима част от същата борба и предизвестяват Божия съд в края на времето в сферата на настоящата история.

„Бог им беше дал привилегията и дълга да влязат в земята в определеното от Него време, но заради съзнателното им и своеволно пренебрежение това разрешение беше оттеглено. (…) Не беше според Божието намерение те да завладяват земята с воюване, а чрез стриктно изпълнение на Неговите заповеди“ (Уайт, Е. Патриарси и пророци. С. 392 – англ. изд.).

Един мисионер и партньорката му от местните продавали християнски книги в нехристиянски квартал в голям град в Южна Азия. По дрехите разбрали, че жителите са много религиозни. Жените били загърнати с шалове, мъжете имали дълги бради. Някои хора дори имали тъмно петно на челата си заради това, че предано са опирали лицата си на пода за протяжни молитви.

От една къща на предната порта се показал мъж с гневно лице. „Какво искате?“ – попитал той, без да отваря портата.

„Работим по проект във вашата общност и продаваме книги – казал мисионерът Дейвид. – Бихте ли искали да отделите няколко минути да разгледате книгите?“.

„Ще се върна след минута“ – отговорил мъжът грубо и си тръгнал.

Партньорката на мисионера Мария се уплашила. „Да се помолим – казала тя. – Изглежда ми много страшен. Мисля, че е фанатик, радикален член на църквата си“.

„Може би е просто гладен“ – казал Дейвид. Било времето от годината, когато посветените религиозни мъже постели през деня за един месец.

Тогава мъжът се върнал. „Защо не влезете? – предложил той.

Вътре в къщата заговорил рязко: „Какво искате?“.

Дейвид извадил няколко здравословни книги от чантата си.

Мъжът, изглежда, се заинтригувал. „Жена ми ще хареса тези книги, защото е диетолог“ – казал той и я извикал да дойде и да ги разгледа.

Докато двамата преглеждали книгите, той ентусиазирано коментирал: „Брей, това е наистина добро“ и „Тази книга е наистина полезна“.

След това попитал без заобикалки: „За кого работите?“.

„Ние сме адвентисти от седмия ден“ – отвърнал Дейвид.

Мъжът рязко се изправил и се отдалечил. После се върнал и седнал. Започнал да гледа втренчено гостите. Тишината станала непоносима.

Съпругата му нарушила мълчанието. „Знаете ли, имам клиенти адвентисти – казала тя. – Те са много добри хора. Но всъщност не зная много за тях“.

Мъжът започнал да крачи напред-назад. Изглеждал възбуден. След това отново седнал.

„Какви други книги имате?“ – попитала съпругата.

Дейвид отворил чантата си и извадил „Великата борба“. „Тази книга говори за истинската любов, истинската прошка и истинския мир“ – казал той.

Жената я разгледала развълнувано. Дейвид ѝ показал също и „Пътят към Христос“ и „Мисли от Планината на благословението“. Мъжът се изправил, изгледал гостите и седнал. Съпругата попитала: „В какво вярвате?“.

Мъжът се изправил отново и се разходил. Изглеждал решен да чуе всяка дума. Изваждайки мобилния си телефон, започнал да записва разговора.