Исус Навин, 7 глава е първият случай, при който чрез едно трагично преживяване израилевият народ научава всеобхватните последици от завета и дълбокото му значение. Докато послушанието към условията на завета осигурява победа, незачитането на неговите условия води до поражение. Военните успехи на Израил не зависят от числеността на армията, от военни стратегии или находчиви тактики, а от присъствието на Божествения Воин сред тях.

Докато завладява Обещаната земя, Израил трябва да научи трудния урок, че най-опасният враг не е извън лагера, а в техните собствени редици. Най-големият проблем на хоризонта не са укрепените стени на ханаанските градове, нито напредналите им военни технологии, а твърдоглавото желание на отделни хора в собствения им лагер съзнателно да пренебрегват указанията на Господа.

Докато чакаме небесното си наследство (1 Петър 1:4; Колосяни 3:24), ние също изпитваме подобни трудности. На границата на Обетованата земя се изпитва нашата вярност и можем да постигнем победа само чрез пълно предаване на Исус Христос.

Интересно е да видим, че от самото начало читателят знае причината за гнева на Яхве, както и името на провинилия се. Така напрежението в историята за разкриването на престъплението на Ахан произлиза от напрежението между гледната точка на читателя и тази на Исус Навин и израилтяните. Подобно на много други глави в Стария Завет, Исус Навин, 7 глава има хиастична структура. Централната, кулминационна част в нея отговаря на въпроса защо израилтяните не са успели да завладеят Гай от първия път.

Има две основни причини за поражението на Израил при Гай: грехът на Ахан и прекалената увереност на израилтяните в собствената им сила. Последното води до пренебрегване на дълга им да потърсят волята на Господа, преди да атакуват Гай, и подценяване армията на врага.

Въз основа на Исус Навин 7:1,11-13 виждаме, че макар Ахан да е отговорен за подлото нарушаване на забраната, целият народ е подведен под отговорност и страда за стореното. Бог описва греха на Ахан, като постепенно показва неговата сериозност чрез кумулативна употреба в стих 11 на наречието „дори“ или „също“ (евр. gam). Първо се използва най-обичайният термин за грях: „khata“. След това престъплението се описва с пет по-конкретни гряха, въведени с наречието gam: (1) ‘abar, „пресичам, престъпвам“, (2) дори вземане (laqakh) от обречените на унищожение неща (kherem), (3) също кражба (ganab) (4) и лъжа (kakhash), и (5) даже поставяне (sim) на откраднатото kherem сред собствените вещи.

Заветът между Яхве и Израил включва народа както на индивидуално, така и на колективно ниво. В контекста на завета Израил се възприема като неделимо единство – избран Божи народ, следователно грехът на един или дори на няколко души навлича вина на цялата заветна общност. Както казва Господ: „Израил е съгрешил, а именно, престъпили са завета Ми, за който им дадох заповед“ (Исус Навин 7:11).

Вместо да разкрие самоличността на престъпника, Бог установява процедура, разкриваща едновременно Неговото правосъдие и благодат. След като обяснява причината за поражението на Израил и призовава народа да се освети (Исус Навин 7:13), Той позволява да мине време между обявяването на процедурата и прилагането ѝ, което дава на Ахан време да размисли, да се покае и да признае греха си. Също и семейството му (ако са знаели какво се е случило) са имали възможността да решат дали искат да прикриват случката, или да откажат да бъдат съучастници, както синовете на Корей, които избягват унищожението, понеже отказват да заемат страната на баща си (Числа 16:23-33; 26:11).

Решението на трудната ситуация я разплита в обратна посока на начина, по който тя се е появила и е поразила Израил: изключва се общата вина и се стеснява кръгът от целия Израил до едно племе, от племе до семейство, от семейство до домакинство и от домакинство до отделната личност. Освен че разкрива престъпника, разследването също така оправдава невинните. Това е еднакво важен аспект от щателната юридическа процедура, чрез която самият Бог свидетелства за тайните постъпки на Ахан.

Читателят почти може да усети напрежението, когато Бог се прицелва точно в Ахан. Кой не би се учудил на твърдоглавието на този човек, който си мисли, че няма да го открият? Нищо не може да се скрие от пронизващите очи на Господа (Псалми 139:1-16; 2 Летописи 16:9), Който знае какво се крие в човешкото сърце (1 Царе 16:7; Йеремия 17:10; Притчи 5:21).

Важно е да отбележим начина, по който Исус Навин се обръща към Ахан: „Сине мой“. Този израз разкрива не само възрастта и водаческата роля на военачалника, но също и духа, с който този велик воин подхожда към правосъдието. Сърцето му е изпълнено със състрадание към Ахан, въпреки че е призован да изпълни присъдата над провинилия се. Чрез отношението си Исус Навин е отново образ на чувствителността, добротата и любовта на Този, Който „никога не беше груб, никога не изрече ненужно сурова дума, никога не нанесе излишна болка на някоя чувствителна душа. (…) Той [Исус] безстрашно изобличаваше лицемерието, неверието и беззаконието, но говореше сподавено през сълзи, когато изричаше уязвяващите порицания“ (Уайт, Е. Копнежът на вековете. С. 353 – англ. изд.).

Исус Навин моли Ахан да направи две неща: първо, да отдаде слава на Бога. Второ, да признае какво е сторил, без да го прикрива. Ахан ще отдаде слава на Бога, като признае какво е направил. Използваната тук дума (todah) може да се отнася за благодарност (Псалми 26:7; Исая 51:3; Йеремия 17:26), но също и за изповед на греха (Ездра 10:11).

За съжаление, библейският текст не дава никакъв признак, че Ахан е проявил някакво истинско покаяние. Той докрай се надява да остане неразкрит. Предизвикателното му отношение дава основания да бъде смятан за престъпник с издигната ръка, за когото няма никакво изкупление според Мойсеевия закон (Числа 15:27-31).

Думите на Ахан в Исус Навин 7:21 напомнят за падението на Адам и Ева. Ева вижда (ra’ah), че дървото е желателно (khamad), и накрая яде (laqakh) от плода му (Битие 3:6). В изповедта си Ахан признава, че е видял (ra’ah) в плячката красива вавилонска дреха, двеста сикъла сребро и една златна плочка. След това ги е пожелал (khamad) и ги е взел (laqakh). Както в случая с Адам и Ева, изборът на Ахан разкрива, че грехът на алчността е грехът на неверието. Той подозира Бога, че не желае най-доброто за творенията Си и скрива някои изтънчени удоволствия от тях, които принадлежат само на божествената царственост.

Освен паралела с първото човешко падение, текстът подчертава пълния контраст между отношението на Раав (Исус Навин 2:1-13) и това на Ахан. Тя завежда съгледвачите на покрива и ги скрива от войниците. Той взема от забранените неща и ги скрива от Исус Навин. Тя проявява доброта към съгледвачите от Израил и им помага да победят. Той причинява проблем на Израил чрез алчността си и им навлича поражение. Тя сключва завет с израилтяните, той нарушава завета с Яхве. Раав избавя себе си и семейството си и всички те стават почитани граждани на Израил. Ахан обрича себе си и семейството си на смърт и става пример за опозоряване.

Стратегията на Яхве превръща първоначалното поражение на Израил в тактическо предимство и така превръща долината Ахор (еврейска дума за „проблем“) във врата на надежда (Осия 2:15). Твърде самоуверени заради първата си победа над израилтяните, гайците повтарят стратегията си да ги нападнат, а те се преструват, че се оттеглят и са победени. Щом жителите на Гай са подмамени да излязат от крепостта си, 30 000 израилтяни, разположени на близко разстояние зад града (Исус Навин 8:4), завладяват празния град и го опожаряват. Исус Навин 8:7 категорично заявява, че не стратегията е донесла победата, а самият Господ, Който е дал победата и е предал град Гай в ръцете на израилтяните. Дори в тази глава, където разказът се занимава предимно с военните аспекти на ситуацията повече от всяка друга глава в книгата, текстът подчертава подразбиращата се истина, че победата е дар от Яхве.

Решаващият момент в битката настъпва, когато гайските мъже напускат града и започват да преследват израилтяните. Това е вторият път в цялата глава, когато Бог говори, след като е дал стратегията в Исус Навин 8:2, с което показва, че наблюдава битката. До този момент не знаем какъв ще е изходът. От този момент нататък става ясно, че победата ще е за армията на израилтяните.

Оръжието в ръката на Исус Навин е било по-скоро сърповиден меч или ятаган, отколкото меч или копие. По онова време то вероятно не се е използвало като оръжие, а е било символ на върховенство. И освен че сигнализира за атаката, то изразява Божията върховна власт при поразяването на Гай. Държейки насочения ятаган до пълната победа, Исус Навин напълно поема лидерската роля на Мойсей, изявена при преминаването на Червено море (Изход 14:16) и във войната срещу амаличаните (Изход 17:11-13), където Исус Навин лично води военните действия.

Този път няма видима свръхестествена намеса на Бога, обаче спечелената победа над Гай не е по-малко божествено подкрепена, отколкото победата над египтяните в първото поколение или скорошната победа над Йерихон. Ключът към успеха е вярата на Исус Навин в словото на Господа и непоклатимото му послушание. Принципът в тази история си остава валиден и за Божия народ днес, независимо къде живеят и пред какви проблеми се изправят.

Както научихме (Урок 5), Бог е дал на езическите народи възможност да Го опознаят и да изоставят злите си постъпки. Те обаче са отказали и накрая се сблъскват с Божиите съдби.

Отначало Исус Навин звучи като израилтяните, когато са изпитвали трудности в пустинята след напускането на Египет: „По-добре да бяхме умрели от Господнята ръка в Египетската земя, когато седяхме около котлите с месо и когато ядяхме хляб до ситост; защото ни доведохте в тази пустиня, за да изморите цялото това множество от глад“ (Изход 16:3).

А пък Исус Навин казва: „Ах! Господи Йехова, защо преведе този народ през Йордан, за да ни предадеш в ръцете на аморейците да ни погубят? О, да бяхме били доволни да си седим оттатък Йордан!“ (Исус Навин 7:7).

Бързо обаче изразява голямата си тревога за Божието име и репутация, които ще бъдат опозорени заради поражението. „И като чуят ханаанците и всичките други жители на земята, ще ни обкръжат и ще заличат името ни от земята. Какво ще сториш за великото Си Име?“ (Исус Навин 7:9).

Думите му разкриват една тема и принцип, които заемат централно място в Божиите намерения с Израил. Въпреки че иска езическите народи наоколо да видят какви велики дела извършва Бог за народа Си, когато Му се покоряват, те могат и като Раав да научат за израилевия Бог чрез могъщите завоевания на Неговия народ. От друга страна, ако нещата не се стекат добре, както в този случай, народите ще сметнат израилевия Бог за слаб и беззащитен (Числа 14:16; Второзаконие 9:28), което ще предизвика дръзката им съпротива.

С други думи, дори в контекста на завладяването на земята от израилтяните са замесени велики въпроси и принципи, които включват отдаване почит и слава на Бога, Който е единствената надежда както за израилтяните, така и за езичниците.

„Смъртният грях, който доведе до унищожението на Ахан, се коренеше в алчността, един от най-често срещаните грехове, на който се гледа твърде леко. (…)

Ахан призна вината си, но тогава беше твърде късно да се възползва от предимствата на изповедта. Беше видял израилевите армии да се връщат победени и обезсърчени от Гай, обаче не излезе напред, за да признае греха си. Беше видял Исус Навин и старейшините да се прекланят до земята с твърде голяма мъка, която не можеха да изразят с думи. Ако тогава беше изповядал греха си, щеше да даде някакво доказателство за истинско покаяние, но той запази мълчание. Беше чул прокламацията, че бе извършено страшно престъпление и дори точното му описание. Но устните му си останаха запечатани. След това дойде тържественото разследване. С какъв огромен ужас се изпълни душата му, когато видя, че е посочено племето му, след това семейството и домакинството му! И все пак не изрече и дума на изповед, докато не беше насочен към него Божият пръст. Тогава, когато грехът вече не можеше да се прикрива, той призна истината. Колко често чуваме подобни изповеди. Има огромна разлика между признаването на фактите, след като са били доказани, и признаването на греховете, известни само на нас и на Бога. Ахан нямаше да признае, ако не се надяваше чрез това да избегне последиците от престъплението си. Изповедта му показа само, че наказанието му беше справедливо. Нямаше никакво искрено покаяние за греха, никакво угризение на съвестта, никаква промяна на намеренията, никакво отвращение към злото“ (Уайт, Е. Патриарси и пророци. С. 496 – 498 – англ. изд.).

Франк Мукубе свършил парите, след като се преместил на ново място в Намибия и обзавел квартирата си с много неща, които купил на кредит: легло, диван, печка за готвене, радио, телевизор, килимче и дори тенджери.

Това не бил неговият първоначален план. Франк си намерил нова работа като лектор-счетоводител и внимателно пресметнал месечния си бюджет. Отначало нямал проблем с даването на десятък и дарения и с плащането на заемите. Но след това се промъкнали неочаквани разходи. Нямало достатъчно пари за всичко и той престанал да дава десятък и дарения. Чувствал се ужасно. Помолил се: „Какво трябва да направя?“. Щели да бъдат необходими две години за изплащане на дълговете му. Но Малахия 3:8-9 гласи: „Ще краде ли човек от Бога? Вие обаче Ме крадете. И казвате: В какво Те крадем? В десятъците и в приносите. Вие сте наистина проклети, защото вие – да!, – целият този народ, Ме крадете“.

Изминали две години. Франк чувствал тежък товар до деня, когато изплатил заемите. Но вместо радостен, се почувствал още по-нещастен. Решил да върне всичко, купено на кредит. Първият човек, който научил за плана му, бил неговият началник в държавната институция, където преподавал. Франк помолил за разрешение да излезе за няколко часа. „Трябва да върна мебелите си в магазина“ – казал той.

„Ама ти не ги ли изплати?“ – попитал шефът му.

„Напълно ги изплатих, но искам да ги върна“ – казал Франк.

„Защо?“.

„Те стоят между мен и моя Бог, защото не Му дадох това, което Му принадлежи“.

Стаята се изпълнила с подигравателен смях. „Не можеш да направиш такова нещо – казал шефът му. – Ти луд ли си?“. Но пуснал Франк да излезе.

Франк се върнал в квартирата и обявил своето решение на брат си, който се бил нанесъл при него. Брат му също го помислил за луд.

„Не е добре да спим на неща, които са прокълнати – отговорил Франк. – Използвах Божиите пари, за да платя за тези неща“.

След това Франк отишъл в магазина и говорил с управителя, който прегледал покупките на компютъра и видял, че всичко е изплатено.

„Вие луд ли сте?“ – попитал той.

Франк го уверил, че е добре.

„Но ние не можем да ви ги откупим обратно“ – казал управителят. Франк не искал това.

Управителят разпечатал един документ. „Подпишете тук – казал той. – Документът гласи, че сте изплатили всичко, но го връщате без право на компенсация“.